Преди повече от половин век един от водещите световни учени в областта на публичната администрация стига до прозрение. Известният с английското си чувство за хумор Сирил Паркинсън пише следното: „Още отначало би трябвало да сме наясно, че ВУЗ се управлява по-трудно, отколкото всяко друго гражданско учреждение или промишлено предприятия.“
Предлагам оттук нататък всички български университети да включат тази кратка максима в Правилниците за устройствата и дейността си. А образователният министър да си я сложи на табелка в кабинета. И да я завещае на наследника си. Нека и той знае какви горещи картофи ще се търкалят по седалката на уж удобния му стол.
Погледнати отвън, изборите за ректор във всеки университет изглеждат банална институционална разправия. Погледнати отвътре, те могат да бъдат разбрани и описани единствено от талант, който може да събере ведно океана от страсти, предателства и заговори на „Макбет“ и „Ричард III“.
Скандалът с избора за ректор на Великотърновския университет не изненадва любителите на ретросредновековни сюжети. Овъншнен конфликт между титуляр и претенденти. Търсене на подкрепа и влияние от политически сили и персони. Взаимни обвинения в предварителна манипулация на състава на общото събрание, който ще проведе изборите. И онзи вечно скрит коз в ръката на конкурентите – квотата на студентите в състава на общото събрание. За несведущите, да обясним просто. В много висши училища тъжна практика стана гласовете на студентите при изборите за ректор да са онова, което са гласовете на ромските махали при местните и парламентарните избори. Предварителна подготовка и пакетна продажба!
Така се стигна до намесата на министъра на образованието, който в последния работен ден на седмицата, предшестваща изборите, да препоръча краткото: „Отложете избора!“ И отговора на университета: „Писмото идва прекалено късно!“ (Да се чете: „Гледай си работата!“
И тук вече няма да говорим за изборите във Великотърновския университет. Но ще припомним нещо, което едва ли някой е забравил. Висшето училище в старата столица на няколко пъти изпадна в тежка финансова криза в резултат на грешки в управлението на бюджета си. Неразумни разходи, намаляващи собствени приходи, запорирани сметки от изпълнители на външни поръки – позната картина. И държавата трябваше да се намеси, което означава само едно – непланирана субсидия за спасението на университета.
А, ама това не се ли отнасяше за УНСС! Да, отнасяше се и още как се отнасяше. Историята с незаложените в републиканския бюджет 7.5 млн. лева, който точно месец бяха преведени по сметките на Университета за национално и световно стопанство по особен начин повтаря случилото се през 2016 г. с преведените спасителни 1.3 млн. лева на Великотърновския университет.
Дали някой от облечените в тоги запомни изреченото тогава от финансовия министър Владислав Горанов по време на заседанието на Министеския съвет, който взема решение за спасителната субсидия: „Има опасност от масови фалити на висши училища след година-две, ако не се вземат мерки“. И дават ли си сметка за идентичния начин на мислене на министъра на финансите и министъра на образованието. И двамата икономисти! И приятели…
Не трябва да се връщаме назад към раздираната от вътрешни противоречия Стопанска академия в Свищов, която под водевилното ръководство на ректора Величко Адамов се докара дотам, че за нея висш държавен администратор да каже в частен разговор че: „Вече плува по Дунава!“ Или пък историята с министерската намеса при кризата с плагиатството в Техническия университет – Варна само преди около половин година, когато се наложи служебното назначение на ректор.
Налага се отчетлива тенденция за държавна намеса в работата на университетите в резултат на криза, предизвикана от грешки в управлението, пренебрегване на вътрешни правилници, академично високомерие.
Тази държавна намеса в очите на обществото получава не само одобрение. Тя е невидима подготовка за важното, което предстои. Приемането на нов закон за висшето образование, в който академичната автономия ще бъде реално ограничена. Като се започне с идеята Министъра на образованието да е на практика работодател на новоизбраните ректори, сключвайки с тях договори, одобряващи решенията за избор на общите събрания на университетите. Или пък несключвайки…!
И това е само лек предвестник за предстоящата сериозна държавна намеса в съществуването на висшите училища у нас, посредством нормативни и най вече финансови лостове за влияние в управлението им.
Ето как академичния Авраам посегна, та закла най-свидното си дете – академичната независимост. Но не от вяра, а от гордост. Нещо, за което някога световният учен и историк Арнълд Тойнби написа: „Предава ни онова, което е фалшиво в нас самите.“
А уж великотърновския университет се гордее със своята научна школа в историята…
