Първата значима промяна на 21-и век бе възхода на Изтока. Тя дойде с апокалиптични сценарии и трябваше да стресне Запада, да го върне в историята и да предизвика реакция. Политическите елити и обществата прогледнаха за нея едва след глобалната криза от 2008 година, когато нещо важно се счупи в западната самоувереност и вяра в бъдещето. Мнозина обаче говореха за „възхода на останалите“ доста преди този срив и обръщаха внимание на случващото се фундаментално разместване на геоикономическите пластове. Но както често се случва, необходима е криза, за да бъде колективно осъзнато нещо отдавна очевидно. Олимпийските игри в Пекин и гигантските инвестиции и ПР акции около тях бяха този образ, чрез който световното обществено мнение трябваше да осъзнае случващата се промяна. Няма съмнение, че именно Китай е в сърцевината на това изместване на Изток, основен пример, който илюстрира настоящето и подсказва бъдещето. Вярно е, че предходните „азиатски тигри“ оставиха трайни следи в западното съзнание, но те бяха по-скоро мислени като изключения, страничен продукт на тяхното стратегическо приобщаване от страна на САЩ. Този възход на Изтока, и най-вече Китай, бе нещо различно, по-дълбочинно, по-дългосрочно и по-притеснително.
Китайският скок в бъдещето има две стратегически рамки. Първата е политическото преобръщане на курса от Дън Сяопин и старта на икономическите реформи в края на 70-те години на миналия век. Гъвкавият държавен капитализъм е ключовата управленска иновация на режима и именно тя е в основата на сегашния икономически успех на страната. Множеството вариации по отношение на баланса между държавно и частно, гъвкавия експериментален подход в икономическото и политическото управление, включването на различни подкрепящи инструменти, регионалните баланси на развитието, доброто управление на човешките потоци вътре в страната са само част от причините за досегашния успех на модела. Съвсем нормално, тази част от историята на китайския възход е най-често коментирана от самите китайци и някои по-близки до страната коментатори и анализатори. Съществува обаче и втора стратегическа по своята важност рамка, която позволи на страната да направи икономически скок. Тя е свързана с интегрирането й в глобалната икономика, най-вече чрез присъединяването й към Световната търговска организация през 2001 година. Именно това включване в либералната търговия позволи осъществяването на някои от основните елементи за развитието – натрупване на вътрешен финансов ресурс, достъп до западно ноу-хау, експертиза и мениджмънт, предвидимост в развитието на ключовите икономически отрасли, окрупняване на местните компании и подготовка за тяхната интернационализация и т.н. Без тази рамка, сегашното гео-икономическо изместване към Китай и останалата част на Азия просто нямаше как да се случи.
Западното съгласие за тази интеграция на Китай, при това с много изгодни за страната условия, бе от ключово значение и без него тя просто нямаше да се случи. Мотивите за това поведение на Запада бяха най-различни. Едни бяха напълно убедени в собствената непоклатимост във време на отслабена гео-политическа конкуренция и просто не виждаха рискове. Други желаеха отварянето на гигантския китайски пазар и неговото включване в производствени вериги, инвестиции и търговия. Трети виждаха в този ход прелюдия към неизбежното присъединяване на Китай към западния свят, етап от задаващия се преход към демокрация и свободна пазарна икономика. Примери като Япония, южна Корея и Тайван даваха достатъчно исторически основания за подобно мислене. Във всеки случай и независимо от гледната точка, възниква консенсус за включването на страната към либералната световна икономика. Логиката бе очевидна – създаване на икономическа взаимозависимост, последвана от възникване на средна класа, културна и социална либерализация, която кулминира в преход към либерално-демократична система. В тази нагласа Китай бе възприеман като обект на политика, отслабен и периферен, с дълъг и сложен път на модернизация. Именно от тези изходни политически и мисловни позиции, повечето западни държави формулираха и своите политики спрямо Пекин.
Общата ориентация на тези политики бе доминиращо икономическа, с рутинни политически елементи и почти пълно игнориране на въпросите на сигурността. Трудни теми като защита на правата на човека по правило се заобикаляха или просто бяха повдигани с половин уста. Въпроси като либерализация и демократизация бяха почти изцяло оставени на неправителствени организации, доколкото те имаха възможност да оперират в Китай. Икономическият фокус бе допълнително засилен от два едновременни процеса – разклащането на западния икономически модел и превръщането на азиатските стопанства в дългосрочни двигатели на растеж, инвестиции и търговия. Държавите се надпреварваха да формулират стратегии за позициониране и навлизане в Китай и да развиват максимално широки и дълбоки отношения със страната. Великобритания и Германия бяха сред най-усърдните и настъпателни ухажори на Пекин, едните искаха да станат финансова дестинация, а другите имат дългосрочна необходимост от добро присъствие, поради експортния характер на германската икономика. САЩ бяха по-сдържани и дори когато се заговори за свят на Г – 2, всички възприемаха Китай като младши партньор, а не толкова като конкурент. Въобще, за доста дълъг период от време всички говореха за икономика, избягваха трудните политически теми, правеха се, че не забелязват промените в поведението на официален Пекин по въпросите на сигурността и се надяваха, че този меден месец може да продължи поне още десетилетие. Западните държави се състезаваха помежду си за благословията и бизнеса на китайците, ясно разбирайки важността на тези отношения в пренаредения гео-икономически свят на бъдещето.
През последните няколко години обаче започна осезаемо преобръщане на тази почти идилична реалност. Тази промяна е в точката на пресичане на промененото поведение на Китай и притесненията на Запада. От няколко години насам, страната прави поредица от промени в своето външно-икономическо и политическо поведение, които предизвикват множество страхове и несигурност в средите на западните държави. Списъкът от трансформации е дълъг. В икономическата си част, той включва мащабни инвестиции и покупки на различни активи в Европа и САЩ, включително компании на критическата инфраструктура (Гърция, Португалия, Германия, Италия, Великобритания) или високите технологии (Холандия, Германия, САЩ), консолидиране и експанзия на новите китайски бизнес гиганти като ‘Алибаба’, ‘Тенсент’, ‘Хуауей’ и други, както и създаване на собствена мрежа от международни финансови структури като азиатската банка за инвестиции в инфраструктурата. В политически план е осезаемо преобръщането на изчаквателната и предпазлива поза и дефинирането и постепенното осъществяване на различни офанзивни инициативи с глобален мащаб. Знаковият пример тук е стратегията „Един пояс, един път“, която непрестанно се разраства по всички свои параметри. Офанзивната публична дипломация на последните години също е достатъчно видима. Множество значими неща се случват и в областта на сигурността. Най-много внимание е насочено към силно нарастващите военни инвестиции, при това най-вече в офанзивни елементи и неспиращите опити за разширяване на контрола върху южно-китайско море.
Дори подобна обща картина дава ясна представа за промените в поведението на китайците. Те идват в момент на продължаваща дезориентация на западния свят, който трябва едновременно да се справя с множество кризи. В този смисъл, шокът от появата на по-настъпателен Китай е осезаем и вече предизвиква остри реакции. Създават се нови коалиции от про-западни сили в Азия, блокират се китайски инвестиции във все повече държави, създават се нови режими на мониторинг на дейността на различни компании, преправят се военни доктрини, поставят се нови условия за промяна в отношенията между отделните държави и Пекин. Актуалната търговска война между САЩ и Китай е само кулминация на този процес на преформатиране на отношенията. Само преди месеци, в официални американски политически документи, Китай бе определен за системен конкурент. В много европейски държави има движение в същата посока. Меденият месец приключи, Западът има нов конкурент.
