От доста време е очевидно, че „патриотичният сектор“ е сред най-дългосрочно важните елементи на българската партийна система. Преди повече от десетилетие, „Атака“ влетя там, но по-скоро единствено подсказа този потенциал, отколкото да го разкрие напълно и овладее. Тя направи работеща смес от хейт по прехода и първите радикални националистически приказки, които дотогава се приемаха отвъд добрия тон на каноните на прехода към демокрация. Про-руската поза носеше на Волен Сидеров очевидни ползи, във всяка едно отношение, но го и ограничи електорално. Истерията обаче се изтърка и дотегна дори на неговата най-вярна аудитория. Вклиняването на още двама играчи, Красимир Каракачанов и Валери Симеонов, стана възможно от необходимостта от рефреш, с различни нови нюанси и теми – битов национализъм, имиграция, бежанци, придаване на ценност на битовата ни, безкритична естественост, Македония, анти-турски фокус и други. Създаването на блока на „обединените патриоти“ е не просто работещ механизъм за разпределено влияние и участие във властта, но и потенциално устойчива електорална формула с нарастващо дълбоки социални основи.
Палитрата от нагласи, която я крепи се разширява през последните години. Най-очевидната е развитието на националистическото чувство през традиционната перспектива на жертви, която в днешния свят генерира множество възможности за недоволство. Това се комбинира и допълва чудесно от новия провинциализъм, който нормализира сегашното ни състояние, отнема всякакво желание за промяна и модернизация и просто ни капсулира в битовото удобство на днешната реалност. Подобно състояние се усеща от поне десетилетие и има естествено анти-западно продължение, доколкото дифузният императив за европеизация очевидно идва от тази посока. През последните години, всичко това се допълва от истеричната инструментализация на граничното ни географско положение по повод на бежански и имиграционни вълни, които се обвиват с апокалиптични наративи за края на европейската култура. Жертви сме и на пъкления джендърски мастър-план за необратимо цивилизационно разклащане и пропадане. Ако към това добавим и задължителната „руска братушка“, цялостната решетка от нагласи и позиции се вплътнява. Няма съмнение, че става все по-популярна, далеч отвъд електоралната тежест на т.н. „патриоти“.
В този смисъл, разрастването на тези нагласи предоставя множество политически възможности. Формулата на „обединените патриоти“ може да превърне сегашното ниво на подкрепа в блоков вот от около 10-15%, което би им гарантирало ключова роля в бъдещи коалиции. ДПС има непреодолима токсичност и може да влияе и присъства във властта единствено маскирано, през импланти в администрацията и невидими пактове като този с ГЕРБ. „Патриотите“ обаче са доста по-поливалентни, макар коалиция с БСП да бъде проблемна. Очаквано, основната пречка пред тази дългосрочна възможност е егото на отделните лидери, които от месеци не спират да се надпреварват да се критикуват и обиждат. Продължават да го правят и сега след отминалите евро избори, макар че и те потвърдиха тази електорална картина. Каракачанов е достатъчно добре ориентиран и му е ясно, че ВМРО само по себе си не може да бъде единствен стълб на подобна конструкция. Сидеров непрестанно се отдалечава от своите коалиционни партньори и изглежда най-логично да напусне конфигурацията. Свиването на неговата електорална тежест допълнително прави задачата по-лесна.
Това е тестът за следизборния акъл на Каракачанов и Симеонов. Лидерът на „Атака“ е и дългосрочна трудност за тях, поради неговата прекалена ексцентричност, натрапчиво русофилство и безкраен опортюнизъм. Подобен сценарий става по-вероятен и ежедневно се приближава. Всъщност, идеята за смяна на третия партньор с въображаемата партия на Петър Москов би трябвало да е все по-привлекателна както за останалите двама от коалицията, така и за ГЕРБ. Москов ще балансира гео-политическата им амбивалентност, без да е убедителен гарант за тяхната искреност. Той може относително реалистично да се опита да конструира някакъв „нов консерватизъм“, който да има поне далечна достоверност и да прикачи някаква по-широка електорална периферия. Разбира се, неговото присъствие ще улесни и ГЕРБ и ще нормализира допълнително коалицията с „обединените патриоти“. На пръв поглед, тази добавка ще затрудни коалиция с БСП, но всъщност би я направила по-малко токсична от партньорство със Сидеров или отново с ДПС. Единственото условие е Москов да намери „национално-отговорно“ оправдание за нея. Така или иначе, цялата тази палитра от възможности подсказва все по-централното място на „патриотичния сектор“ през идните години. Поне ако приемем, че лидерите му имат достатъчно политически акъл.
