Обобщеният образ на халтурата е увековечен в непреходния български филм „Опасен чар“. Посещението на фалшивия милиционер в незаконната соц манифактурка и богатството от грозни и кичозни продукти за „шир потреба“ ще остане непреходна препратка към ерзац битието и мисленето в страната ни. По нашите земи законодателната халтура има много форми, добре познати ни от последните години. Някои закони и поправки към тях са си откровени лобистки интервенции и дори не претендират за някаква рационалност или пък социална значимост. Например, царските законодателни услуги в полза на хазарта още в първите дни на неговото лобистко управление. Други са продукт на експертния и антропологически срив, който е обхванал политическата ни система. Например, текстовете на сегашния правосъден министър от битието му на народен представител. Трети са просто някакви недомислици, които панически се приемат при драматично събитие или нещастие. От типа поправки, имащи отношение към движението по пътищата. Цялата минала седмица обществото бе заето с поредния нещастен случай, свързан с бойни кучета и поредна човешка трагедия. Това е на път да роди поредната порция законодателни импровизации.
И последния трагичен случай във Владо Тричково илюстрира по-скоро институционална инерция и липса на интерес, отколкото недостиг или недостатък на законодателна регулация и репресия. Очевидно става случай за целенасочено обучавани кучета, при това с поредица от сигнали за проблеми от съседи и хора в района. Очаквано и този път, реакцията на политиците бе напълно предвидима – започнаха да се надцакват кой да предложи по-мощна репресия и глоба. Така сега на масата са сложени няколко нови идеи. От 100 на 1000 лева се увеличава глобата за собственици на агресивни кучета без повод и намордник, 500 лева пък е санкцията за разхождане на куче около и на детски площадки. Има и нова радикална идея – на практика свободното пускане на куче (освен малките породи) въобще се забранява и глобата за това скача от 100 на 300 лева. Свободната игра ще е възможна единствено в определените за това зони. Вече има и още по-подробна дефиниция за кучешка агресия. Но пък за сметка на това няма забрана за отглеждане на бойни и агресивни породи кучета.
За пореден път неадекватността идва от паническото прибягване до моментални законодателни промени и налагане на впечатляващи, но напълно нереалистични глоби. Този подход чудесно обобщава функционирането на публичните институции в страната – големи на нормите и глобите, малки на ежедневното прилагане и налагане на ред. И при последния трагичен случай, именно навременната и адекватна реакция щеше да предотврати проблемите, но това предполага много неща, които видимо отсъстват в повечето общини. И сега огромната част от законодателството по отношение на кучетата на практика не се прилага – от чиповете до контрола върху зоните за деца или пък създаването на обособени зони, където домашните любимци могат да играят на свобода. Например, в цялата Борисова и Княжевска градина има само едно такова място, при това с напълно недостатъчни размери. Самите общински служители нямат никакво желание да се занимават с проверки в извън-работно време, когато повечето хора разхождат кучетата си. Не го и правят, с изключение на някои кампанийни ПР-ски проверки, когато в обществото се повиши чувствителността по темата. Повечето кучкари пък могат да ви разкажат десетки истории за сезиране на съответните власти от самите тях относно агресивни кучета и пълната липса на реакция.
Ниската цена на човешкия живот в България е видима почти ежедневно, в най-различни примери за институционално безхаберие и липса на заинтересованост. Нека го илюстрирам и със собствен пример. Преди години започнаха да гният няколко дървета на нашата улица и надлежно се обадих в общината. Обещаха да изпратят еколог, който когато се срещна с мен попита: „кои са дърветата?“. Посочих тези, които бяха видимо изгнили – сухи, без листа, с падащи клони. Попитах я дали чакат на такива като мен, за да следят и реагират на този проблем. За моя изненада тя отговори утвърдително, били само двама еколози и нямали време да обикалят по улиците. Глуповато се зачудих дали все пак трябва да се разчита само на пълни лаици като мен и не трябва ли поне няколко пъти в годината някой от общината да прави проверки. Погледна ме учудено – „винаги се намирали съвестни хора“. „Ами ако някое изгнило дърво изпревари съвестните?!“, попитах аз. „Е, Божа работа, дано да не се случва.“ Дано наистина!
