От няколко години имигрантската криза е обявена за приключила. Драматичните лета на 2015-та и 2016-та година са вече позабравени, както и политическите истерии, които ги съпровождаха. Много политици и коментатори ни убеждават, че болезнената тема за имиграцията и бежанците вече не е актуална и е заместена от грижата за климатичните промени, пазара на труда, доходите и други. Вярно е, че периодично възникват казуси с нови имигранти в Средиземно море, които пристигат до южния фланг на ЕС и че темата застига различни отделни политически системи. Но няма никакво съмнение, че острата криза е зад нас и в момента европейските политици имат известно политическо пространство за намиране на решения на някои от проблемите от последните години. До момента обаче доминират несъгласията, макар по някои теми вече да има споразумение, например общо-европейска гранична полиция, по-бързо репатриране на хора с отхвърлени молби за убежище, наченки на обща система за убежище и други. Всички са фокусирани върху няколко въпроса, по които наистина има фундаментални отлики, например квотната система на преразпределение на бежанци и имигранти или пък правомощията на новите европейски структури. На втори план обаче съвсем отчетливо може да се открие бавното мисловно и политическо приплъзване към изграждането на бъдещата европейска крепост. Все повече елементи на това възникващо съгласие ще стават видими.
Допреди няколко години имиграционната картина на „стария континент“ бе съвсем различна. Европа приемаше щедро най-различни представители на преследвани групи в държавите по своята периферия, а зад нея стоеше историята на прием на бягащите от комунистическите режими в източната част на континента. Тя продължаваше да приема близките на вече пристигналите имигранти и бежанци от бившите колонии, в някои случаи от убеждение, в други от вина, в трети от икономически съображения. Протягаше ръка към много от бягащите от репресивните култури и политически системи на близкия Изток, Африка и южна Азия. Тази политика и нагласа напълно съответстваше на „Европа на ценностите“, която убедително представяше себе си като основен стожер на отворените граници и културата на предоставяне на убежище. Няколко тенденции от последните 15-ина години обаче постепенно започнаха да променят нагласите и политиките. Драматичният разпад на бивша Югославия и сблъсъците в Македония генерираха вълни от бежанци вътре в самия континент, повечето от които се насочиха към северна Европа. Последва свободното движение на милиони от новите страни-членки след 2004 и 2007 година, както и падането на визите за различни държави от западните Балкани и източна Европа, изпращайки нови милиони хора в посока западна Европа. „Арабската пролет“ и войната в Сирия, заедно с продължаващата нестабилност в прилежащите региони промениха мащаба на имигрантските и бежански потоци. Терористичните вълни допълнително поставиха под съмнение тези политики и свързаните с тях нарастващи рискове. И всичко това на общия фон от дълбока икономическа криза. Тази комбинация от процеси променя из основи нагласите на общества и политици към досегашното отношение и политика към имигрантите и бежанците.
Няма никакво съмнение, че в рамките на ЕС постепенно се изгражда плътен консенсус, чиято крайна точка е изграждането на мрежа от силно рестриктивни политики, ограничаващи имиграцията, бежанците и свободното движение на хора от трети страни. Създаването на непропускливи външни граници чрез различни технологии, недопускането на големи групи от хора навътре в съюза, ограничаването на тяхното движение и бързото им връщане са вече ясно оформени европейски политики, които единствено ще се развиват през идните години. Постепенно се и европеизират различните институции, които доскоро улесняваха притока на хора. Например, разликите в качеството и финансирането на опазването на външните граници се заличават поне частично чрез новата обща структура. Същото важи за системите и правото на убежище, прекалено често кандидатите използваха разлики в процедури, стандарти и интерпретации на нормите. Връщането на хора също е на път да се превърне в европейско начинание, а не просто задача на отделните държави. Този процес изисква добра дипломация, много ресурси и организация и тепърва ще се развива. На ниво нагласи е видим края на готовността за безлимитен прием на нови хора, вече има прекалено много икономически, културни и политически пречки за него. Затварянето на пристанища, постоянното прехвърляне на отговорността за пристигащите, все по-прагматичното сътрудничество със страните, от които зависи ограничаването на потоците са само част от индикаторите за случващата се промяна.
Съществуват поне няколко макро тенденции, които ще поставят Европа под непрестанен, дългосрочен натиск и ще проблематизират нейната сигурност. На първо място, това е демографския натиск от Африка и близкия Изток, които през 21-и век ще останат единствените региони с висока раждаемост, съчетана с нарастваща продължителност на живота. Всички останали континенти и региони застаряват, но това няма да се отнася до тези два. Това е просто факт от живота и той не може да бъде подминат с пожелателни намерения за бъдещето. На второ място, отново точно тези региони ще бъдат с най-лошо политическо управление, а в много случаи ще станат / останат провалени държави. Това не просто генерира несигурност само до себе си, но поставя под съмнение тяхната способност въобще да се справят с множеството предизвикателства на идните десетилетия. Съществуването на тези нестабилни и едва функциониращи политически общности ще създава условия за нови рискове по отношение на тероризма, или като територии за установяване на терористични организации или като социални условия за подкрепа на подобни структури. Либия, Сирия, централна Африка още сега влизат в тази категория. На следващо място е огромното икономическо предизвикателство пред тези два региона. Близкият Изток тепърва ще трябва да намира нов икономически модел за епохата на енергийната революция, докато Африка е сред най-изолираните от глобалната икономика континенти и не разполага с инструментариума за модернизация, който бе наличен за източна и юго-източна Азия.
Политическата карта на реакциите на тези тенденции на пръв поглед изглежда доста шарена. Сякаш има непреодолимо разделение между двата големи лагера, оформили се през последните години. Европейската левица и „зелените“ настояват на продължаването на отворените европейски традиции, много от тях включиха тази позиция и в предизборните си платформи на последните избори за ЕП. Нещо повече, мнозина настояват, че именно това разделение между отворено и затворено е новата фундаментална разделителна линия на западната политика, която вече дори измества оста ляво – дясно. Либералите също често атакуват рестриктивните тенденции, които бяха описани по-горе. Наглед съществува отчетлива политическа коалиция в подкрепа на десетилетните либерални нагласи и практики по въпросите на имиграцията и бежанците. По-внимателният поглед обаче разкрива възникващ консенсус в обратната посока. Той е видим в реториката и управленското поведение на повечето дясно-центристки партии, както и повечето евро-скептични партии, които или вече участват в правителства (Италия, Австрия) или необратимо влияят върху действащи правителства (Германия, Финландия). Либерали като Макрон постепенно въвеждат по-рестриктивни подходи, например по отношение на интеграцията и поведението на имигрантите, тяхното бързо връщане и т.н. Повечето скандинавски социалдемократи също вече отиват надясно по тези теми, най-видимо е това в Дания и Швеция. Дори испанските социалисти бяха принудени от обстоятелствата да направят завой по тези въпроси. Няма никакво съмнение, че политическите пластове по въпросите на имиграцията и бежанците се движат в една посока. Европа никога няма да се превърне в същинска крепост, но времената на лесен и щедър достъп, безпомощност и неуправляемост постепенно си отиват.
