Смяната в мащаба на показното патриотарство бе неизбежна. През последното десетилетие на най-различни места в страната изникнаха брутални итонгови кули, замъци и мини „исторически увеселителни паркове“. Някои просто за да бъдат откраднати европейски пари, други от искрена кичозна амбиция, трети съвсем целенасочено, за да отглеждат и захранват все по-показното, повърхностно и притеснително патриотарство. „Най-големият исторически парк“ край Варна логично трябваше да сложи точка на този процес, да бъде мащабна кулминация на итонговата историческа реконструкция, която да опредмети веднъж завинаги помпозния тюрлюгювеч на миналото ни. Полузавършеният „тракийски дворец“ се оказа единствената конструкция на събитието, а проектът все още е на етап строителна площадка, независимо от мощния ПР, с който стартира преди време. Но пък слоганите на бъдещото начинание бяха там и можеха да бъдат открити по тениските на участниците: „Спасителите на Европа“, „Народът, който се изправи срещу боговете“ и „Могъщество без граници“. Итонгът на опредметената история срещна итонгът на патриотарския език.
Имаше времена, когато се смеехме на подобни неща. „Историческият Дисниленд“ в Скопие дълго време бе осмиван под път и над път в България, по телевизия, на място при посещения в македонската столица, по социалните медии. Всички хихикаха на измислената и комична мегаломания, излетялото от реалността историческо въображение и откровената пародия на всякаква историческо знание. Мнозина обясняваха този цирк с недостига на собствена съвременна история, на исторически комплекси, на острата нужда от бърза и убедителна идентичност, с която да се укрепи младата държава и нейните объркани граждани. Постепенно обаче и ние тръгнахме в странна посока, която май ни води на подобно място. Тон даде Божидар Димитров, който бързо се превърна във флагман на бруталисткото опредметяване на личности, дати и събития. После дойдоха евро парите, с които бяха изградени поредица от бутафорни мини паркове с исторически лайтмотиви. Един от тях, в Перник, бе построен почти с подръчни материали и кулите му започнаха да се разпадат от дъждовете и вятъра. Историята напусна учебниците, празниците и музеите и се превърна в евтин луна парк, който е често напълно неразпознаваем за професионалните историци.
Всъщност, актуалното патриотарство е пределно лесно. То не изисква особени познания, борави със съвсем повърхностни образи и интерпретации на събитията, фокусира се върху предметното и образното и хиперболизира маркери на битието, например облекло или оръжие. Контекстът изчезва, сложните интерпретации са нежелани и единствено замъгляват националния блясък, анализът е заменен с предметна показност. По терена на миналото могат да се движат единствено собствените ни, пренаправени от въображението образи. В такава среда няма как с лекота да не изплува езика на безграничното величие, поне в рамките на приказките, в амбицията на заявената готовност за действие по повърхността на нашарените тениски. „Могъщество без край“, по думите на един от събитието от Варна. „Народът, въстанал срещу боговете“, по хрумването на друг, който очевидно се затруднява да интегрира съществени части от реалната ни история в този слоган. „Спасители на Европа“, по настояването на трети, който пък очевидно е прескочил цели столетия на борба и удържане на неевропейските империи. В света на разюзданото въображение, дори историята е това, което направим от нея.
Ако са истински загрижени за родното и националното, всички тези хора могат да направят нещо много по-просто и полезно. Вместо да си играят непрестанно на измислени истории, могат да се обърнат към реалните и важни институции на националната памет. Институции, които могат да свържат минало, настояще и бъдеще и да продължат да имат реален принос за националната ни култура. Става въпрос за читалищата. Да, тези сгради и институции, които се разпадат пред очите ни, морално и материално. Вместо да продължават да строят бутафорни репрезентации на миналото, всички тези хора могат да стартират кампания за спасяването от разрушаване на тези домове на културата и историята, които постепенно изчезват, буквално се разпадат от безхаберие, законов хаос и отсъствие на политически интерес. Да направят кампании за измазване на техните стени, смяна на техните вътрешни конструкции, запълване на техните библиотеки и исторически колекции. Да провокират обществен дебат за тяхното финансиране, дейност и законова обезпеченост. Така не просто ще оставят след себе си нещо повече от итонгови фикции, ще са помогнали за реалното опазване на националната ни култура и бъдеще.
