Ванчето е божия птичка на колективно квартално отглеждане. Седи на парапета пред супермаркета, до нея транзистор със сгъваема антена. Червисана е като при земетресение от девета степен по скалата на Рихтер, тук-там лакирана. Редува кафе и бира. С нея сме в изрядни финансови взаимоотношения. Тя ми иска пари за кафе, аз й давам петдесет стотинки, тя ми връща десет. Защо? Защото кафето от автомата струвало четиридесет стотинки. Рядко срещана коректност. Ще те черпя една бира, казвам й друг път и влизам в супермаркета да купя. Тя се провиква след мен: „Купи ……./изпуснато, за да няма продуктово позициониране/, че е най-евтина.“ Ванче, викам, да бях министър-председател, щях да ти възложа ти да купиш бойните изтребители, за да съм сигурна, че няма лъжа, няма измама.
Днес Ванчето ме титулува Добрата фея. „Кой ядоса Добрата фея?“ Ванче – викам, – не съм ти казвала какво работя, аз съм журналистка. Ванчето повтаря на себе си: журналистка. После си го казва на срички: жур-на-лист-ка. И накрая казва: „То си личи, че си възпитана.“ Моята работа е да пиша – казвам, – и никой не ме е ядосал, а просто вече се чудя какво да напиша, думите ми свършиха, нищо не се променя, не знам какво и как да го напиша. „Пиши за живота – казва Ванчето, – животът е най-важното, за другото не се ядосвай, само за живота.“ Теб страх ли те е от нещо – питам я. „Да. От Исус!“ От Исус? Че той страшен ли е ? Ванчето мисли около половин минута: „Не е страшен, ама е справедлив.“ И какво от това, ти не си направила никому нищо лошо, че да те накаже. И тук Ванчето казва: „Точно от това ме е страх – да не направя нещо грешно. Всеки час мисля да не сгреша нещо.“ Боже, тя наистина трябва да оглави комисията за купуване на изтребителите. Или по-добре здравната каса. Или…
Малко по-нататък срещам Мишо Маджара. Той не е стационарен като Ванчето, щъка из града цял ден с бързината на гущерче. Носи на рамото си навито на колело стоманено въже с четка за почистване на комини. Има цвят на комин отвътре, но не съм сигурна, че в живота си е виждал как се чисти комин. Просто това е неговият начин да изкара за кафе (така казва), а всъщност за ракия (това купува). Мишо – питам го, – знаеш ли какво е депресия? Не, вика, не следя законите. Това е болест, обяснявам. „Аха, ракът е най-голямата депресия, тъй ли?“ Не, не е така, депресията не е болест на тялото, тя е болест на душата. „Аааа, ами тъй кажи, знам я, нервен стомах.“
Тук искам да ви споделя, че живея в град, в който едно лято в подобна горещина преди три години по улиците бе видяна да върви жена със забит нож в челото. Да върви, повтарям, не да тича. Тогава говорих с една психиатърка и този разговор разбърка всичките ми представи за лудите. Ето какво ми разказа тя: „В психодиспансера пациенти обикновено са кротки. Те не са много тежки случаи, пък и лекарствата ги успокояват. В един много горещ ден една от пациентките беше хваната да се опитва да напусне диспансера. Трябвало непременно да си отиде в нейното село и да спаси детето си. Крещеше, буйстваше, настояваше, трябвало да спаси детето си. Седатирахме я, заспа. Вечерта се обадиха от селото да кажат, че едното от двете й деца, момче, се удавило в язовира край селото. Нямам обяснение, не правя внушение, просто казвам фактите точно такива, каквито бяха.“ Забравих да ви кажа, че лекарката е един от най-разумните хора, които съм срещала и не признава никакви загадки, за всичко си има научни обяснения. Но за това нямаше.
Това е първото лято, в което Белия човек не се скита по улиците. Лете и зиме ходеше с една ватенка, белосана и втвърдена от бронза, който диша. Торбичката с бронз е в лявата му ръка, дясната е подложена за подаяния, прегънат е надве в просешка поза. Когато го питаш как се казва, отговаря „Махайсе“. Казва го като име. А всъщност това е, което му казват хората, когато ги приближи и подаде ръка: „Махай се!“ Очите му гледат диво, чисто чудо на природата е как оцелява. Някой ми каза, че се казва Симеон, сигурен бил. Друг каза, че е Иван, също бил сигурен. Скараха се. Накрая се оказа, че никой не знае как се казва, просто го наричат с името на текущия премиер. Нещо като човек, чието име е с мандат. Не знам какво име са му написали миналата година, когато за първи път в живота са му направили документ за самоличност и го изпратиха в социална институция.
Трябва да попитам едни хора, които всеки ден се явяват като за работно време на пейките в една градинка и отварят борсата за спирт. Те знаят всичко. Спиртът се купува от аптеката за левче, разрежда се с вода и го пият. Днес имаш левче – черпиш. Утре нямаш – черпят те. В най-близката аптека спиртът е най-продаваният артикул. Тук няма такива като Ванчето или Мишо Маджара, тук са просяците с бивша професия, често с висше образование, докато пият обсъждат накъде отива този свят. Това е компанията, пред които един ден бяха спрели двамина мормони. Същи костенурки – черни панталони, бели ризи, черни ранички на гърба. Приобщават пиячите на спирт към добродетелите на небесния отец с брошури. Нашите хора въртят гланцираната хартия с рисунки в ръцете си и отсичат философски: „Целия свят отива по дяволите бе, момчета, къде сте тръгнали в тия горещини…“ Единият от мормоните контрира: „Този планет ще бъде спасен!“ Е, добре, това е повод за още малко спирт.
Човек трябва да излиза с пълен джоб с монети. Защото се зареждат акордеонаджиите. Свирят и пеят. Чудя се ако засвирят хоро, дали до пет минути няма да се извие хоро от така наречените нормални граждани. Най-вероятно, да. Но музикантите не са по игривите мелодии, една песен, в която няма поне едно умряло либе от тежка болест, изобщо не влиза в репертоара. Кандисахме, мама, сандисахме от улични музиканти, но те, не само че не намаляват, ами се и множат. После се задава Катето, което се е покатерило на обувки с висок ток, в които кракът му се нанася поне два пъти, клатушка се насам-натам и проси пари за обувки, които му трябвали да отиде на училище. Ходи, като че ли е обула саксии, както казва гениалният, но забравен български писател Димитър Паунов. От три години ги събира тия пари. Миналата година ѝ предложих да влезем в най-близкия обувен магазин, да й купя обувки и после да я проверявам дали ходи на училище. Изу лодките на токчета, грабна ги в ръце и хукна като вятър. Отсреща едно момче на годините на Катето проси, пробвам същия подход: Няма да ти дам пари, но ще отидем в баничарницата ей там и ще ти купя баничка. „Не мога повече ма, лельо, четири банички съм изял от сутринта, пари дай.“ Изпреварили са ме явно.
Всеки ден, на всеки метър. Ето, Ванче, написах за живота, за най-малко описваната му част.
