Стажантска програма
На 7-ми юни на входа на парк “Кайлъка” в Плевен жителите на града намират обесил се мъж. Два дни по-късно в София се самоубива друг мъж, скачайки от жилищна сграда в ж. к. “Толстой”. На следващия ден в Дупница трети отнема живота си чрез обесване, а на 20-ти юни от десетия етаж на УМБАЛ “Пловдив” скача и загива четвърти мъж в рамките на 13 дни.
“Средно по двама българи на ден отнемат живота си” – това констатира “Eвростат” през изминалата година. Тези разтърсващи факти и новините за самоубийства обаче са просто статистика, докато не загубим близък, който е взел крайното, съдбоносно, зловещо решение. Тогава се сблъскваме не само със смъртта, но и с вината. И се питаме къде сме сбъркали. Ако бяхме говорили повече, ако се бяхме вслушвали, ако не подценявахме ситуацията… И така трагедията се превръща във въпроси към самите нас.
Къде бъркаме наистина? Защо толкова много хора не само в България, но и по света решават да сложат край на живота си? Смелост ли е това или глупост? Грях или просто избор? Изглежда, че еднозначен отговор няма – психолозите твърдят, че се дължи на депресия, породена от проблеми от различно естество. Църквата смята, че това е грях, извършван от неверниците. И едното, и другото имат своите обяснения и логика. И всъщност си мисля, че произтичат от едно и също нещо. Една съставка на живота, която често забравяме да прибавим, когато търсим смисъла му.
Благодарността трябва да ни съпътства сутрин, когато отворим очите си за новия ден и с нея трябва да заспиваме вечер. Защо ли? Защото сме живи. И това е смисълът.
Житейският път не е разходка за никого. Той е стръмно изкачване с много пропасти и върхове, но и с много красиви гледки. Не за гледките обаче трябва да сме благодарни, а за това, че изобщо можем да вървим по този път и да му се любуваме, въпреки всички трудности, които изисква от нас да преодолеем.
И все пак много от тях изглеждат непреодолими. Отчаянието надделява, липсата на избор смачква психиката. Безнадеждността първо се прокрадва на пръсти, а после се сгромолясва върху ни. И навярно точно тогава правим избора – дали да се предадем и откажем от всичко, слагайки край на живота си, или да си кажем, че нищо не трае вечно и да бъдем благодарни, че имаме това всичко, колкото и грозно и окаяно да ни се струва в момента.
Така си мислих преди. За мен самоубийството беше избор между доброто и лошото, между живота и смъртта, между смелостта да преодолееш трудностите и глупостта да отнемеш собствените си шансове да го направиш. Докато не загубих близък по този начин и не се сблъсках с вината. Тогава разбрах, че първопричините обикновено са едни и същи и няма особен смисъл да ги разискваме. Има смисъл обаче да се запитаме къде бъркаме, кое изпускаме и всъщност можем ли изобщо да направим нещо, ако човекът го е решил, независимо колко близък ни е.
Уви, не можем. Знаете ли кое е общото между четирите случая на самоубийства в последния месец? Че близките на тези хора не са забелязали никакви признаци за обмисляне на такова решение, а какво остава за реализирането му. Хората са в шок и не знаят какво са направили грешно, за да се стигне дотук. И истината е, че никой не знае. И едва ли някой е можел изобщо да направи нещо. И да бяхме говорили, и да се бяхме вслушвали, и да не бяхме подценявали ситуацията решилият да отнеме живота си в повечето случаи ще го направи, независимо от нашите опити за подкрепа или каквато и да било помощ. И от това боли най-много.
Помислете за стотиците известни личности, отнели живота си през годините. Ърнест Хемингуей, Кърт Кобейн, Робин Уилямс… Стана ясно, че в момента бившият барабанист на ”Guns N’ Roses” е в болница също вследствие на опит за самоубийство. Списъкът е зловещо дълъг. Да не говорим, че има и изключително много неуспешни опити. Тези са извършени от хора, привидно имащи всичко, радващи се на обичта и уважението на хиляди. Славата навярно е нелеко бреме, но ми се струва твърде повърхностно и дори обидно да мислим, че тя е основният виновник. Освен това, тези известни личности са били обгрижвани и от специално наети за това лица, не само от техните близки роднини и приятели. И в повечето случаи отново никой не е подозирал и никой не е могъл да предотврати самоубийството.
Егото не ни позволява да приемем, че не можем да контролираме животи, колкото и да ни се иска и колкото и добри да са намеренията ни. Можем обаче да направим друго. Можем да показваме на хората около нас, че животът има трудности за всекиго, но има и своите красиви страни. Можем по-често да се събуждаме с благодарност за това, че изобщо сме се събудили и след това, че нашите близки също са се събудили. Можем да им казваме, че са обичани по-често и по-често да ги правим съпричастни на нашите радости, вместо на нашите проблеми. Можем да сме благодарни, ако в семейството ни никой не се е опитал да отнеме живота си.
Трябва да сме благодарни обаче и ако някой го е направил. Защо ли? Това е както когато се учиш да караш колело например – благодарен си, когато паднеш, защото вече ще се стараеш да не допускаш същата грешка – да не губиш баланса, да внимаваш повече…
Дядо ме научи да карам велосипед. И дядо отне живота си. Четирите самоубийства в Плевен, София, Дупница и Пловдив разтърсиха цяла България. Това на дядо ми разтърси целия ми свят. Прекарах часове да мисля кое, как и защо направих или не направих. Близките ми също. Не помогна. Мъката и вината си останаха все толкова непреодолими, а опитите да си припомним някакви знаци – безуспешни.
Мигът – най-кратката единица време, която мога да си представя. Всичко се свежда до един миг. Миг, съдържащ най-огромното, най-тежкото, най-непоносимото отчаяние. И тогава може би решението да отнемеш живота си не изглежда нито като депресия, нито като грях, нито като нещо зловещо. Навярно изглежда просто като единственото възможно решение за теб в тази кратка единица време. И нито близките ти, нито славата, нито благодарността, че изобщо имаш възможност да взимаш решения, не могат да променят това. И от това боли най-много.
Боли ни нас, живите. За самоубийците това е просто начинът болката да спре. А какъв е нашият, не зная. Но съм сигурна, че трябва да е по-различен. Със сигурност трябва да се научим да ставаме, след като паднем от колелото и да намерим начин да предотвратим следващи падания. Благодаря ти, дядо, че ме научи на това. А аз ще се постарая да науча всички около мен да са благодарни, че имат колело изобщо. И че имаха теб.
