На пръв поглед сценарият не е нищо особено: красиви момчета играят плажен футбол. Вратарят е кошмарен аматьор и непрекъснато „пропуска“. Камерата следи ту него, ту мадамите в оскъдни бански, които – предполага зрителят, – са причината за разсейването му. Изненадата идва малко преди слогана: „Израел. Нищо чудно, че не се класирахме за Световното…“. Този път топката спокойно се търкулва между краката на вратаря и влиза в мрежата, докато той с премрежен поглед наблюдава… снажен момък, който излиза от морските вълни.
Същото това клипче рекламираше Израел по няколко световни телевизионни канала през 2006 г. Нещо повече, то беше част от държавната кампания на страната като туристическа дестинация. И самоиронията се оказа печеливша стратегия: само за няколко години Тел Авив се утвърди като столица на средиземноморския гей туризъм.
С един от авторите на „Israel. No wonder we didn`t make it to the World Cup…” се запознахме преди десетина години и още тогава той ми разправяше, че България е най-добре да се рекламира с недостатъците си. След като се пенсионирал, самият Моис се захванал да пише пътеводител за авантюристи, та точно по тази линия се беше озовал у нас. Помня, че за седмица понатрупа такива впечатления, че изглеждаше абсурдно да се върне, но през 2012 г. отново пристигна, силно заинтригуван от случилото се тук с Астерикс.
Е, вие не помните кой е Майк Астерикс, но в света на самотните пътешественици той е почти култова фигура. През 2008 г. беше тръгнал от Германия да обикаля Европа с походния си бивак, пишейки книга за приключенията си. Скуката обаче го съпътствала цели четири години преди да се озове в България, и то по-специално в района на Перник.
Естествено, славата на града се стоварила със страшна сила върху палатката му, явявайки се в образа на пиян и въоръжен с винкел местен. Тогава в. „Стандарт“ описа с подробности инцидента: пияният се нахвърлил „да граби вещите на странника”, но за щастие кучетата на пътешественика предовратили атаката. „За отмъщение перничанинът счупил дръжката на пиратския флаг, който се вее до самоделното ремарке на немеца”, разказваше „Стандарт”, подчертавайки няколко пъти, че „единственият проблем, който Астерикс е имал в Европа, е нападението в Перник”.
Както може да се очаква, Моис изпадна в луд възторг, след като му изпратих вестникарски изрезки, и бързо си купи самолетен билет. Ама наистина бързо, защото същата година се задаваше предсказаният от маите Апокалипсис и той държеше да си допише пътеводителя за авантюристи преди края на света.
А, забравих да спомена, че при предишното му посещение часовникът на Моис изчезна на опашка за… безплатно кисело мляко в Бургас. Срещу касова бележка от новооткрит хипермаркет, където на промоция продавали картофи, хиляди решили да се възползват от авантата, стоически издържайки до 3 часа през нощта. Моис, естествено, се присъединил към приключението и после твърдеше, че от преумора и притеснение да не се изчерпят безплатните артикули, в един момент се стигнало до случаи на физическа разправа. Докато на следващата заран пристигнат екипи на „Спешна помощ” и полиция, за да обезпечат промоцията, някъде в тарапаната изчезнал и часовникът му.
Моис беше абсолютно сигурен, че някой му го е откраднал, и в края на юни 2012 г. дойде без часовник, като кажи-речи през цялото време досаждаше с въпроса колко е часът. Затова и знам, че пристигнахме в сравнително голям български град точно в 17:06 ч – или поне толкова показваха стрелките върху гигантски спукан циферблат, поставен на площада. Очевидно завинаги, защото и след приключването на пешеходната ни обиколка из сравнително големия български град те пак показваха 17:06 ч.
Слава Богу, имахме си гид – моя приятелка, която обитава средностатистически панелен апартамент в изключително грозен блок, но пък с гледка към величествена планина. Чак след обиколката разбрахме и защо предпочита да гледа величествената планина единствено през прозореца: целият град беше разкопан надлъж и нашир. По тази причина моята приятелка излизаше на улицата с туристически калеври, а в найлоново пликче, напъхано в дамска чанта с размерите на обемист сак, носеше обувки на токчета. Където и да отидеше – до пощата, банката, книжарницата, магазина за дрехи втора употреба или близкото кафене, тя първо се скриваше в някой вход и набързо се преобуваше, за да бъде винаги елегантна.
Не е нужно да уточнявам, че ни посрещна с чифт туристически обувки за всеки, нали? И не само ни посрещна, а така сложи край на нашето озадачение по какви причини се интересуваше кой от нас какъв номер носи. Което така възхити нашия гост, че той успя да извика само едно „Holy shit!“ и да започне дълго да ръкопляска.
По някое време, когато дар словото му все пак се върна, Моис ни разказа, че е сред авторите и на друга много популярна реклама на Израел:
Отново на плажа. Двама младежи зяпат готини момичета. Коментарите са „Holy shit, man!“, „Holy fuck!“ и „Holy Jesus!“. Накрая двамата дотам изтрещяват, че един през друг възклицават: „Holy Mother of God!“. Изразите, естествено, са игра на думи и в свободен превод означават „егати“, „божичко“ и „майката си трака“. Номерът обаче е в заигравката с „Holy” (свещен), която отвежда и към самия слоган: „No wonder they call it the Holy land!” (Нищо чудно, че я наричат Свещената земя!).
Много ясно, имало и възмутени поклонници на светите места, но рискът си заслужавал – заради големия интерес от страна на американските туристи бил вдигнат петзвезден хотел с 222 стаи в ивицата Газа…
Уви, така и не реализирахме идеята на Моис да развием туризъм за авантюристи, организирайки групови посещения сред изкопите под величествената планина. А си имахме и готов слоган от нашумелия по онова време виц: „Ако вярвате в предсказанието на маите, че светът свършва през 2012-та, елате в България – тук сме 20 години назад!” В дупките ли се замотахме, какво стана – не помня, но светът си свърши, без да спечелим и лев. И добре, че тия дни в „Слънчев бряг“ избухна скандал с израелски туристи, за да влезем отново в полезрението на моя познат рекламист.
„Holy fuck!“, крещи Моис по телефона, а в гласа му долавям онова вдъхновение и онзи ентусиазъм, с които евреите са издигали държавата си насред пустинята. „Сериозно сте напреднали, holy shit, браво на вас!“, продължава той, след което ми разказва подробно как от сутрин до вечер това е най-обсъжданата тема в Израел. Оказва се даже, че след атентата срещу израелски туристи на летището в Бургас преди седем години България не е била толкова често споменавана, както сега! Дори за самия атентат не били изговорени толкова много подробности, докато в момента всичко за инцидента се знаело по минути и часове. Как гостите пристигнали около 11:00 ч и поискали да бъдат настанени, но грубо им обяснили, че трябва да изчакат до 14:00. Как хотелиерът решил да ги настани в по-малка стая, но туристите се запънали да са в резервираната по-голяма, та се стигнало до словесни пререкания и „невербална агресия“. Как имало блъскане и ритник, в резултат на което един от туристите паднал на пода и т.н., и т.н. А в това време в преките телевизионни студия се обаждали десетки изпатили от отношението в „Слънчев бряг“, за да разкажат ужасяващи спомени от пребиваването си у нас.
„Holy fuck, man, „Слънчев бряг“ си остана сред най-популярните дестинации в Израел и след атентата от 2012 г., но вие успяхте да я превърнете в най-популярната!“, гласи коментарът на Моис. И ни най-малко не преувеличавам: човекът е истински запленен от нашето постижение, а когато му съобщавам, че срещу грубия управител на хотела още не е повдигнато обвинение, той просто остава без думи. Трябват му около 2 минути, за да си поеме дъх и най-сетне да изложи поредната си идея:
Правим туроператорска фирма, специализирана в организирането на екскурзии за мазохисти. Не разни лигави авантюристи като Астерикс, а хора, които с ясно съзнание и твърдо желание ще дойдат тук, за да се измъчват. Туристи, които искат да бъдат ругани, бутани, блъскани, ритани, ограбвани, пребивани, или с една дума – да страдат. И най-страшното: да се излежават по цял ден на плажа в „Слънчев бряг“, задължително под чадър и върху шезлонг, за да им е максимално гадно. Разбира се, вечерта канските мъки продължават с ол инклузив-а, което гарантира от тежки до почти фатални стомашно-чревни неразположения, тъй като ешерихия коли в таратора е с размерите на печурка и дори няма нужда в него да се слагат краставици. А ако и това не им стига, за да получат върховна наслада от кошмарите, управителят на хотела минава през стаите, за да ги довърши с юмручен бой или направо с винкел…
Малко се обиждам, да ви кажа, но по всичко личи, че Моис искрено желае родината ни да се прослави. И като не може с хубавото, защо пък да не го направи тъкмо с най-лошото? За всеки случай обаче му казвам, че още на летището ще трябва да свиваме часовниците на туристите, понеже от тях няма да има никаква полза. От края на света не ни делят 20 години, не сме по-назад в никакъв случай! Напротив, светът тук е приключил отдавна, но ние с вас, holy shit, ще си караме така безкрайно. И неслучайно още пазя онези туристически обувки – все някога пак ще отида при моята приятелка в сравнително големия български град, а тя ще ме чака сред изкопите. Отсега знам и колко ще е часът – 17:06.
