Сигурно вече сте я виждали. Притесненото лице на 16-годишната Грета Тунберг не слиза от телевизионните екрани през последните месеци. Шведският тийнейджър се превърна в икона на екологичното движение и е вече глобална активистка звезда. Началото на нейните протести е находчиво и локално. Сред жегите на едно от най-горещите лета в историята на Швеция, тя започва своите солови протести миналия август. Кампанията й продължава до изборите през септември, но след това решава да я удължи и всеки петък започва да пропуска училище и търпеливо застава пред Парламента със своя плакат. Грета не е впечатлена от това, че собствената й страна е поела ангажимент да бъде въглеродно неутрална към 2045 година и настоява за много по-радикални мерки. Въпрос на време е кампанията й да привлече медийно внимание и постепенно протестите обхващат цялата страна. По различни изчисления, към март тази година над 1 милиони ученици в над 110 държави вече са провели подобни протести, а само преди няколко месеца в над 125 държави се организира координиран ден на протеста. Грета бе гост на световния икономически форум в Давос миналата зима, изминавайки цялото разстояние дотам с влак и вече се срещна с премиери и президенти на различни държави. Няма да е пресилено да се каже, че тя е новото лице на разрастващото се движение за овладяване на климатичните промени.
Трескавото чувство за катастрофична необратимост и изтичащо време по лицето на Грета Тунберг отлично илюстрира промяната в колективното усещане за случващото се с нашата среда и климат. Времето за обратимо действие, за управление на драматичния процес на климатични промени изтича, почти е изтекло, за някои вече е. Часът е дванадесет без една и човечеството не просто е на ръба на пропастта, а вече с един крак над нея. Дебатите за съществуването на фундаментални изменения в нашата жизнена среда и климат от доста време са приключили и мнозинството граждани в света приемат тази реалност на промяна, дори да нямат единно мнение за това кой, какво и как предприема оттук нататък. Дискусиите приключиха, време е за действие. Имаме не повече от няколко години преди отключената логика на необратима промяна отиде отвъд капацитета за рационално управление. След това сме в лапите на ужаса, случайността и неизбежната, с почти библейски измерения цивилизационна трагедия. Нещо повече, вече няма особен смисъл от частични, секторни мерки и решения. Дори въпросът за емисиите на въглерод е прекалено тесен, прекалено фрагментарен спрямо гигантската задача на спасението. Същото важи и за други актуални каузи – преминаването към електрически автомобили, ускоряването на прехода към алтернативни източници на енергия или пък микро адаптации на ежедневието от типа разделно събиране на отпадъци или смяна на пластмасовите сламки. Нужно е някакво дълбинно и ускорено интегриране на десетките промени, политики и инициативи, някакво почти магическо преплитане между тях с цел мигновен ефект. Иначе ще е просто късно, иначе, според някои, идва бавният край на света, както го познаваме.
В общи линии, така звучи актуалния нов публичен страх. Тази картина се разстила по различен начин в отделните общества, в отделни моменти на чести катаклизми, в отделните интерпретации за бъдещето ни. Наистина има поне няколко аспекта в този огромен дебат за климатичните промени, които се променят през последните години, има поне няколко прехода. Единият е от дебат към приемане на тази реалност. Макар често да сме свидетели на продължаващи разгорещени спорове, няма съмнение, че все повече хора са убедени, че нещо прекалено сериозно се случва с нашия хабитат и ние сме до голяма степен част от проблема. Друг преход е в изместването на фокуса от климата към много по-широк набор от аспекти на нашия живот, или изместване от разговор за емисии и въглерод към много по-широко разбиране за нуждата от по-цялостна поведенческа промяна. В този смисъл, не е изненада, че разговорът за климата сега се разпространи в много и най-различни аспекти – икономика, мобилност, потребление и други. Трети преход е видим във времевото свиване. Преди десетина години, дори най-големите песимисти ни даваха повече време. Сега все доминира усещането, че времето ни изтича, че има нужда от някакво колективно, драматично усилие за радикално преобръщане на случващото се. Четвърти преход е по отношение на самите инструменти на промяна. Вярно е, че разместването на обществените нагласи и индивидуалното поведение винаги се е приемала за ключово условие за промяна. Но, съвсем нормално, фокусът и очакването беше основно върху поведението на правителствата. Сега това е променено, все повече хора настояват, че е нужен много по-широк и ангажиран фронт, които освен централната власт включва бизнеса, всякакви правителствени и неправителствени структури, гражданите в най-различните им качества – на активни субекти на гражданското поведение, но и като потребители.
Нарасналата протестна активност не е случайна, зад нея стои реална промяна в нагласите на хората в много държави. Например, изследване от декември 2018-та година показва, че 72% от американците считат промените в климата за сериозна и непосредствена заплаха. Само за 10 години броят на „много притеснените“ от тях нараства с цели 8% до над една трета от гражданите на САЩ. 71% са убедени в промяната на климата, а над 50% мислят, че поведението на хората е основната причина за това. Нещо повече, цели 48% сега вярват повече на научните аргументи за случващото се, отколкото преди пет години. Промяната в техните нагласи се дължи на зачестилите случаи на екстремно време, на научни аргументи и на промени в техния местен климат на мястото, в което живеят. В САЩ дори вече има мнозинство в подкрепа на т.н. „въглероден данък“, 44 % срещу 29%. Видима е и политическа промяна, при която все повече републиканци признават реалността на климатичните промени и подкрепят различни мерки за тяхното овладяване. Тази картина на значима социална промяна може да бъде открита и в много други държави, а към нея трябва да прибавим и нарастващата активност на по-младите поколения, които се чувстват пряко засегнати при най-драматичните сценарии за климатично бъдеще. По тези причини не е изненада, че много правителства решават да отидат отвъд чисто между-правителствените споразумения по темата, а разширяват обхвата на действие. Например, все повече държави поемат ангажимент да станат „въглеродно неутрални“ като Швеция и Великобритания дори определиха конкретен срок, в който това да се случи.
Междувременно обаче, сме свидетели и на някои тенденции в обратната посока, по нормализация и приемане на цената на задаващите се тежки климатични промени. Една от актуалните оценки за тяхната цена е при сценарий от нарастване с 3 градуса до края на века като в такъв случай справянето с последствията ще е около 4% от глобалния БВП. Казано иначе, мнозина вече просто приемат за даденост, че драматичните промени са необратими и затова те не изискват вече радикални мерки, а просто планиране на разходите. Чуват се призиви за преминаване към нов етап на подготовка и мерки спрямо това, което вече знаем, че се задава. Например, някои отсега призовават за постепенно преместване на населението от различни брегови градове, за които се знае, че ще бъдат директно атакувани от нарастващите нива на водата. Този подход е всъщност някаква нова, междинна позиция между отричането на проблема и най-трескавите призиви за гигантски, моментални мерки. От време на време продължават и да се чуват гласове, които просто настояват на невъзможността да се проектира такъв сложен процес толкова напред във времето. Видимо намаля интензивността на позициите, отричащи климатичните промени. Така в най-общи линии изглежда актуалната картина на мненията. Тя запазва своето разнообразие, но е съвсем видима нарастващата доминация на убеждението за предстоящи, драматични катаклизми, изискващи много по-широка палитра от реакции.
Паниката от природните катаклизми е може би най-дълбоката и екзистенциална сред новите страхове на нашето време. Тя комбинира всеобхватност, необратимост, обреченост и безпомощност, която е на път да парализира част от хората, докато видимо амбицира по-младите. Има съгласие за диагнозата, но все повече съмнения за точния микс от реакции, с който да се реши проблема. Има нарастващо съгласие за бързи мерки, но несигурност дали вече не е твърде късно. Нещо повече, тази катастрофична обсесия започва да допълва други, които все повече овладяват колективното въображение, макар те да не се споделят задължително от едни и същи хора. Независимо от това все повече хора живеят с травмиращото усещане за приближаваща разделителна линия, за фундаментално сътресение, което вече засяга основните параметри на живота, на бъдещите поколения, на децата ни. Краят на света не просто е теоретично възможен, за все повече хора той е заплашително близо.
