Подозрението на Айнщайн се оказа основателно: глупостта е по-безкрайна от вселената.
Тия дни една главна редакторка, която нашият сайт нарича галено с диагнозата Малария, написа в личната си страничка в социалната мрежа: „Приятели, не забравяйте, че утре започва новото правило на facebook, на което те могат да използват вашите снимки.
Не забравяйте, че крайният срок е днес!!!
Тя може да се използва в съдебни дела при спорове срещу вас. Всичко, което публикувате, става публично достояние днес, дори изтрити съобщения или забранени снимки. Едно просто копие не струва нищо, по-добре предотвратяване, отколкото лечение.
Не давам на Facebook или свързаните с Facebook лица разрешение да използват моите снимки, моята информация, моите съобщения или моите постове, минали и бъдещи. С това изявление предупреждавам Facebook, че официално е забранено да се разкриват, копират, разпространяват или предприемат други мерки, предприети срещу мен въз основа на този профил и / или неговото съдържание. Съдържанието на този профил е частна и поверителна информация. Нарушаването на неприкосновеността на личния живот може да бъде наказано със закона (UCC 1-308-1 1 308-103 и Римския статут. …..“
Ако тази глупост беше вярна, излиза, че след като е поставила това предупреждение на стената си, а аз съм го взела от там, подлежа на осъждане от Римския статут. Което означава, че щях да съм осмият случай в света, съден по Римския статут, тъй като досега по него е имало заведени дела по седем случая, всички срещу държави от Африка: Уганда, Демократична република Конго, Централно-африканската република, Дарфур (Судан), Република Кения, Либия и Кот Д’ивоар. И ако се чудите за какво са осъдени тези хора, то най-краткия отговор е за геноцид, престъпления срещу човечеството, военни престъпления. Това е то Римският статут, информацията изскача на екрана за части от секундата.
Изскача, ама ако я потърсиш. Ако обаче си зает да масажираш новини и да търчиш по телевизиите да обясняваш сложните политически ходове на партиите, нямаш време да проверяваш дали нещата, които пишеш са истина или иронична подигравка с невежеството. И ако си мислите, че това е по-малко тъжно и срамно, отколкото представлението на министъра на правосъдието Данаил Кирилов във ВКС, вие все още сте оптимисти. Не е нито по-малко тъжно, нито по-малко срамно, същата глупост е и е точно същата глупост, защото тъкмо тя е на почит, тя се котира, тя е печеливша, тя е здравословна. Защо чак и здравословна ли? Ами защото точно толкова глупавите хора не разбират, че са глупави, те ако разбираха, вече нямаше да са толкова глупави. А ние, голямата част от останалите, сме точно толкова умни, колкото да не сме добре. Ей затова за нас тяхната глупост е нездравословна – кара ни да страдаме, да се отвращаваме, да се свиваме спасително в себе си, защото глупостта им така ни изтощава, че не ни остават сили за много други неща.
Ако бяха само Данаил Кирилов и въпросната опасна диагноза, с мед да ги намажеш. Само че не са, наскоро една директорка от Министерството на така наречения туризъм аха да ги надмине. Тя пък не можа да си спомни името на проекта който ще спаси българския туризъм. Такова нещо на Мария Габриел не може да й се случи, тя може да назове всеки проект, даже и тези, които изобщо не съществуват, защото всяко изречение на Мария Габриел на практика звучи като име на проект – безсмислица от сложни думи. Това е по-различен вид глупост, брюкселска един вид. Нашата глупост си е по-почтена – някак от пръв поглед ти е ясна, докато за брюкселската трябва да чуеш чак до края на изречението.
И тъй като вече стана ясно, че глупостта е безкрайна, чудя се докъде можем да стигнем. Тъй като не съм нито от глупавите, нито от умните, а някъде към средата, но по-към умните от Владимир Каролев да речем, след дълго мислене стигнах до следния извод: глупостта ще се увеличава и от нея ще зависи живота на всички ни дотогава и в степента, в която Той цени повече лоялността, отколкото ума. (Знам, че се досещате, че Той не е Владимир Каролев, а Бойко Борисов, ама да си го кажа пак.)
И тъй като един наистина умен човек – пак Айнщайн, разбира се – казва, че едно нещо не го разбираш, докато не можеш да го обясниш на баба си, сега ще обясня на управляващите ни какво се случи с хакването на НАП като на баба си, защото от досегашните им изказвания не личи да са го разбрали.
Националната агенция по приходите е мястото, където се пази общественият договор. По странна ирония наричат министъра на финансите ковчежник заради парите, но парите идват и си отиват, а по-ценният документ в ковчежето е общественият договор. Това е онова споразумение, което сме направили ние, българите, с държавата България. А то е следното: ние, гражданите плащаме отчисление от доходите си (данъци) и с тези пари държавата издържа институциите, които работят от името на гражданите за благото на гражданите. Защото държавата е това – институциите. Това сме двете страни на обществения договор и такава е най-общо казано договорката ни.
Какво обаче се оказва? Държавата, в лицето на своите институции, не върши работата, която очакваме от нея. Това си е чисто неизпълнение на договора. А институциите не вършат своята работа, защото там работят верни, а не компетентни хора. Да си министър на правосъдието и да не знаеш, че висшите съдилища работят по свои вътрешни правила. Да си директор на дирекция в министерството на туризма и да не знаеш какво правиш. Да си вицепремиер на мястото на освободен вицепремиер, само за да му пазиш периметъра като клонинг. И тъй нататък.
Другата страна – гражданите, щем не щем, спазваме обществения договор. Плащаме данъците, за да могат да се плащат заплатите на чиновниците в институциите ( които понякога плащаме, за да не работят, защото ако работеха, можеше бедите да са още по-големи). И изведнъж – нашата страна от договора е хакната и простряна като гащи на плет. Няма скрито-покрито – все едно ни казва държавата, която е допуснала това, – ето ви егенетата на всички, ето ви адреси, доходи, кой както иска така да се възползва, ние черпим.
Такова нещо се равнява на изваждане и скъсване на обществения договор. Само едно от условията беше спазвано от държавата – да пази в тайна личните ни данни, но ето че тя допусна и това да се случи и така окончателно си уреди сметките с нас. И е много обидно да ни убеждава, че нищо кой знае какво не се е случило, дето да не е виждано досега по белия свят. Но ние вече и не се обиждаме – обидата е най-малката цена, когато те управлява глупостта.
