След като вчера научих, че Олга Токарчук получава нобеловата награда за литература, започнах да превеждам един текст за нея от Guardian. Оставих довършването му за тази сутрин, само за да полусънувам прозрението защо точно изобретателят на динамита завещава парите си за едноименния награден фонд.
За да заслужиш тази награда трябва да „взривяваш“. Всичко ново, значимо в същността си е взрив за утвърденото, устойчивото, общоприетото – отричащо го.
Ето фрагмент от превода за Токарчук: „Но в телевизионно интервю след наградата (литературната награда Nike в Полша) писателката възмути десните патриоти, като заяви, че противно на собствената си представа за страна оцеляла от чуждо потисничество, самата Полша е извършила “ужасяващи действия” спрямо други в някои моменти от своята история. Тя бе дамгосана като „targowiczanin” – архаична дума, означаваща предател, а нейният издател трябваше да наеме частни охранители за известно време, за да я предпази от физическа разправа. „Бях много наивна. Мислех си, че ще успеем да обсъдим тъмните области в нашата история “, казва за това време тя.
Броени дни по-късно тя попада в епицентъра на още една полемика, когато на филмовия фестивал в Берлин е представен филмът „Диря“, заснет по романа й от 2009 г. „Ори с плуга си над костите на мъртвите“. Създаден по сценарий на Tокарчук и в съвместна работа с режисьорката Агнешка Холанд, филмът е обявен от полската информационна агенция като „дълбоко антихристиянско дело, което насърчава еко-тероризма“. Когато в края на седмицата творческото дуо получава престижната берлинска награда „Сребърна мечка“ по време на съвместната им пресконференция Агнешка Холанд с чувство за хумор заявява: „Мислим да цитираме това обвинение на рекламните плакати за филма, защото това ще насърчи хората, които иначе не биха си направили труда да дойдат и да го видят. “
Да пишеш и твориш – не с мисъл за успех, предпочитания на публиката и награди.
Винаги да търсиш прословутото „общочовешко“, подминавайки спокойно прословутите „родно, мило, национално и патриотично“. С което да бъдеш и неудобен, но и истински.
Ето защо разговорът за бъдеща или несбъдната в миналото нобелова награда за литература с българско участие ще си остане бъбрене от селска седянка – белена царевица и пуканки.
Защото дори Йордан Радичков бе в ловната дружинка на Тодор Живков. А истинският писател никога не е с ловците.
С жертвите е…
