Решението на Емануел Макрон да блокира началото на преговорите за членство в ЕС с Албания и северна Македония срещна рядко виждано неодобрение. На практика, не остана значим фактор в европейската политика, който да не зае еднозначна позиция срещу поведението на френския президент. Процесът е не просто блокиран от няколко години, но поредното отлагане е фрапантно нарушаване на самите европейски правила, което е най-малкото куриозно на фона на самата критика срещу двете държави. Ударът срещу Скопие е особено тежък, защото бяха преодолени две от най-трудните препятствия – договорът с Гърция за името на страната и историческите разминавания със София, които вече имат ясен контекст и процес за постепенно разрешаване, независимо от патриотарските истерии в последните седмици. Разбира се, както и в предходни случаи Дания и особено Холандия удобно се крият зад ветото на Макрон, но при тях поне имаше воля за стартиране на процеса. И двете няма да имат никакви скрупули да стопират преговорите след тяхното начало, но поне проявиха елементарна политическа култура, за да видят ползите от реално ангажиране с балканските държави.
Основният аргумент на Париж за неадекватността на преговорните процедури е несериозен. Това спокойно можеше да бъде казано за нашето разширяване, но нещата се промениха коренно оттогава. То беше доста бюрократично, на базата на документи и закони, с отложени обещания за реална дълбока промяна, с малко възможности за преформулиране на изискванията или пък стопиране на самия процес. Нищо от това обаче не остана след влизането на България и Румъния. Сега процесът е същностно различен. Преговорите могат да бъдат спирани по всяко време, при отваряне и затваряне на глави. Методологиите за оценка на поведението и промяната в страната-кандидат се променят постоянно и според случващото се, самата ЕК много по-директно предписва необходимите действия и т.н. и т.н. Нещо повече, Франция няма ясно разработена алтернатива на сегашните процедури и просто губи време с общи и неверни твърдения. Сърбия и Черна гора вече преговарят, но Париж не е спрял процеса там от някакви принципни съображения. Ако приемем, че те имат толкова фундаментални бележки, то тези преговори отдавна трябваше да бъдат поне замразени.
Всъщност, ветото на Макрон си е откровена вътрешна политика. Разширяването отдавна е електорално плашило, с което крайната десница атакува мейнстрийм партиите. За Париж, разширяването бе британски трик за размиване на организацията и отнемане на френско влияние. Именно то е сред основните аргументи срещу организацията и това няма изгледи да се промени скоро. Всъщност, Макрон се опитва един по един да отнеме козовете на скептиците в страната си. Вече го направи с т.н. „социален дъмпинг“ и транспортния пакет и ще продължи да работи в тази посока. Нежеланието за реформа на единния пазар е именно заради това. Сега ще блокира разширяването и ще натрупа още точки. Той вече втвърди позицията си по имигрантската тема и ще продължи да го прави, макар и с по-неравномерна политическа стъпка. Френският президент вече се готви за изборите през 2022 година и трупа аргументи, с които да се бори срещу скептичните си опоненти. Разширяването може да падне жертва именно затова. Все пак, до изборите има много време и изолацията на Париж по темата може и в крайна сметка да доведе до отстъпление. Претенцията за стратегия в поведението на ЕС, която Макрон непрестанно заявява също „отива на вятъра“. Още преди бъдещият президент на ЕК да заговори за геополитика и да се врече в ангажимент към дългосрочното, премислено и стратегическо поведение, това правеше френският президент. Европа е притисната от битката между САЩ и Китай, трябва да действа умно и с поглед далеч напред в бъдещето. С типична мегаломания той впери поглед в глобалната шахматна дъска, но реши да игнорира това, което се случва в най-близкото поле на геополитическа конкуренция, западните Балкани. Междувременно там се засилва присъствието на всички играчи. Турция вдигна мизата още преди повече от десетилетие, през последните години същото прави и Русия, а Китай буквално превключи няколко скорости през това време. Дори САЩ се сетиха отново за региона и са еднозначно ангажирани. Точно в този момент Макрон попречи на ЕС да направи крачка напред и да отговори на случващото се. Политическата цена за него тепърва ще става очевидна.