Всъщност онова, което стори едно издателство с „Под игото“, вече е описано в хумористичната литература. Справка: глава „Катастрофата“ от „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“:
„Полковник Фридрих Краус (…) беше достопочтен дръвник. Когато разказваше нещо, той винаги говореше само позитивни неща. При това той питаше дали всички разбират елементарните му изрази. „Значи, прозорец, господа, нали? Знаете ли какво е това прозорец?“
Или: „Път, от двете страни на който има шкарпи, се нарича шосе. Да, господа. Знаете ли какво е това шкарпа? Шкарпата е изкоп, върху който работят много хора. Тя е вдлъбнатина. Да. Работи се с търнокопи. Знаете ли какво е това търнокоп?“
Страдаше от манията да обяснява всичко и правеше това с такъв ентусиазъм, сякаш беше изобретател, който разказва за своето изобретение.
„Книгата, господа, представлява от себе си множество различно нарязани листове хартия с различен формат, които са напечатани и събрани на едно, свързани и стуткалени. Да. Знаете ли, господа, какво е туткал? Туткалът е лепило.“
Той беше така безобразно щур, че офицерите го избикаляха отдалече, за да не бъдат принудени да чуят от него, че тротоарът оформява уличното платно за движение на превозни средства и че представлява издигната, покрита с плочки ивица пред фасадата на къщите. А фасадата на една къща е оная част, която се вижда от улицата или от тротоара. Задните части на къщата не могат да се видят от тротоара, в което можем да се убедим незабавно, ако застанем на платното на улицата.
Той беше винаги готов да продемонстрира тая любопитна особеност. За щастие обаче при една такава демонстрация го прегази кола… От тоя миг той се видиоти още повече.“
Но нашата катастрофа (произшествие с транспортно средство или между две и повече транспортни средства, при което има материални щети) се е получила дори още по-смешна. Обясненията в скоби и с курсив, каквито предлага преводът на Вазовия роман на съвременен български език, в голямата си част са толкова нелепи, че чак оставят впечатлението за умишлено търсен пародиен ефект. Такъв не е търсен, разбира се, обаче тъкмо поради сериозността на заниманието е постигнат с виртуозност (майсторство, умелост, сръчност), до която достопочтеният дръвник Краус не успя да се докосне и след злощастното прегазване…
Е, поне трябва да се признае, че е паднал страшен (съвсем буквално) труд, за да бъдат подменени 6000 архаични думи, а
още десетки изрази, фрази и поговорки да получат обяснение според разбиранията на „преводача“. Пощадено е кажи-речи само заглавието, което Иван Стамболов предложи да заменим с „От долната страна на потистичеството“, но пък за сметка на това дори „бара“ се е превърнала хем в „изворче“, хем в „поточе“, „кобур“ – в „калъф“, „хрътка“ – в „бързо ловджийско куче“, а чемширът е сведен до „вечно зелено дърво“. Бай Марко вече не се обръща към челядта си (децата) с „Пийте, бре, маскари!“, защото на мястото на маскарите са се появили някакви „палавници“, а докато научаваме, че „траките приемат християнството първи в Европа“, турското име Шериф е изрично разграничено от… американските шерифи.
Изобщо резултатът се изчерпва с три думи: „Много смешна книга!“ (по проф. Албена Хранова), удряйки в земята хумористи от ранга на Ярослав Хашек, който никога не би се сетил да даде като „пример какви говеда се раждат под слънцето“ чак такива езикови екстремисти. Та кой би помислил, че „Вържи попа, да е мирно селото“ означавало Отстрани лидера и групата ще се разпадне, или че под „Господа, тук се пръскат революционни идеи против държавата“ се имало предвид разпространяват се идеи за коренна промяна на империята, ако не е именно екстремист (човек, който се придържа към крайни прояви и възгледи) спрямо понятията, жонглирайки с тях своеволно, както му отърва и доколкото му стигат знанията?
Като стана дума за знания, тук е мястото да се каже, че претенцията да се обясняват неща, от които обясняващият не разбира нищичко, винаги е особено смешна. И ето как, забележете, гръцкото селище Филипи и някогашният Филипопол, днес Пловдив, ненадейно са се слели в едно, докато в същото време отношението към читателя на преведения роман е подчертано високомерно. На него даже се гледа като на хванат от гората дивак, който няма и бегла представа що значи синджир (метална верига), нито пък зор (напрежение), камо ли изразът „Щото е до цял свят, то е сватба“, преведен със „сватбата е най-весела, най-истинска, най-незабравима, когато на нея се веселят всички, цялото село, целият свят“. Клетникът (клетият) е толкова подценен, че подигравката не е с Вазов, а е по-скоро с четящия го, когото преводачите са взели за извънредно прост, неук и тъп.
Ако все пак греша, то имам правото поне да подозирам, че целта на подобни „преводи“ е неминуемо да стане такъв, с колкото се може по-ограничен речник и ампутиран усет за отликите на художествения текст от делничния език. И с това смешното по същество приключва, дори да не говорим за пошъл опит за социално инженерство. „Да изчистим езика!” – отдавна реват и етикетирали се като патриоти народни представители, но за разлика от първия пурист д-р Иван Богоров, който пише трогателната „Първичка българска граматика” (1844 г.) и комуто дължим изчистването на речта ни от безброй ненужни русизми с български аналози, те подхождат към заданието некомпетентно и ретроградно. Именно ретроградно, понеже, „чистейки” се като ариец от архаизми и примеси от чужди езици, толкова повече – също като при браковете между роднини – нараства опасността от капсулиране и израждане на едно общество. И обратното, колкото по-отворено е то, съответно и езикът, на който говори, толкова по-живо е и годно да се развива, че и обогатява.
Един пример, който ми даде приятелка след обучението си за разработване на проекти, водено от англоезичен лектор:
„Първо лекторът каза, че всеки проект се зачева в нечия глава като vision. Преводачът преведе думата като „цел”. Всеки проект има своя objective, продължи лекторът. Преводачът преведе думата като „цел”. Много е важно да се определи какъв е проектният purpose, каза лекторът. Преводачът преведе думата като „цел”. Оттук нататък става по-лесно да се определи какъв е проектният goal. Преводачът преведе думата като „цел”. А също така да се дефинира проектният aim. Преводачът пак преведе думата като „цел”. Когато се случи същото и с target, лекторът не издържа. Колкото и да не разбираше български, усещаше, че всичките му термини се превеждат с една и съща дума, която поставя под въпрос фазите на проектния цикъл. „Ами това е българската дума за тези английски думи”, оправда се преводачът. Лекторът се притесни: „Не е възможно! Как тогава да обясня, че всеки от тези различни термини е име на отделен етап?!”
Вярно е, няма как, а в българския език, само за сведение, има безброй синонини на думата „цел“ – намерение, мисъл, план, стремление, обект, определение, задача, даже идеал и мечта, същина и поанта. Стремлението на книгоиздателя, следователно, не би трябвало да е разбишкването на „Под игото“ с мисълта да го схванат и неграмотните; неговата задача не може да е те да станат още по-неграмотни, защото иначе самият книгоиздател би се превърнал в определението „маскара“. И не, то не означава палавник, все едно някакви дечица вършат дребни белички в кварталния пясъчник, ами значи „безсрамник, циник, безобразник“, понякога и направо „мръсник“. Уви, дори да е извършена с най-благи намерения, глупостта често води до безобразни последствия, та затова и в случая витае неприятното усещане за проявен цинизъм, който никак не изглежда смешен.
Впрочем „Под игото“ вече излезе в съкратен вариант от 5 страници, сетне на шльокавица, а сега и „преведено“, та ако ще си играем на екстравагантност спрямо класиката, предлагам още един, по-лесен вариант:
„– Долу определенията! — заяви Йосарян един ден и всички наречия, и всички прилагателни изхвърчаха от писмата, които минаха през ръцете му. На следния ден обяви война на членовете. На още по-следващия ден достигна много по-високо равнище на творчество — зачеркна всичко освен членовете. Това създаде повече динамични междусловни напрежения и почти във всички случаи посланието ставаше по-всеобщо. Скоро започна да гони части от поздравленията и подписите, като оставяше главния текст непипнат. Веднъж зачеркна всичко освен обръщението „Мила Мери“, а накрая написа: „Копнея неутешимо за теб — Р. О. Шипман, свещеник във войската на Съединените щати.“ Р. О. Шипман беше името на свещеника на авиогрупата.
Когато изчерпа всички възможности с цензурирането на писмата, Йосарян се нахвърли на имената и адресите върху пликовете, като с безгрижен замах на китката си зачеркваше имена на къщи и улици и унищожаваше огромни градове, сякаш беше бог.“
Така, де, никакви обяснения няма да се налагат, когато задраскаме всичко – от прилагателните през членовете до имената на авторите. Освен това гарантирам, че ще бъде забавно, ако и заглавията заменим с емотикони, но и да не е особено забавно, ще сложи поантата на нашето видиотяване. Честно и най-важното – окончателно, пък и точно според финала на „Под игото“ с… Мунчо .
