Как е в България знаем всички, включително и ние, правите и здравите, за които ходенето с препятствия по тротоарите е поносимо изпитание. Как е за хората в инвалидни колички само можем да си представяме, като гледаме нескосените тротоари, недостъпните стълбища и подминаващите автобуси. Нашата проверка в Сливен, Стара Загора, Ямбол и Варна показа сходни проблеми. Те започват още от жилището, малкия асансьор, липсата на рампи пред входовете на жилищата. Продължават по улиците, съпровождат хората в инвалидни колички в учрежденията, културните институти, магазините, банките, заведенията. Да живееш в инвалидна количка в България означава да си пленник на много безразличие, некадърност, безотговорност.
Красимира Обретенова е живяла и чувствала всичко това по най-болезнения начин – през детето си. Не тя, дъщеря й живее в инвалидна количка – така всяка архитектурна недомислица не е просто обективен проблем, а болка в сърцето и обида за ума. Към всичко това се прибавя отношението на едно сляпо общество и студено чиновничество. Красимира Обретенова е човек на думите и римите, но и човек с твърда позиция. Тя беше едно от лицата на протеста на майките. Посветила се е изцяло на правата на децата с увреждания, бореше се по всички възможни начини всеки ден. До април 2018 година – тогава реши, че борбата тук може да отнеме цял един живот, а резултати не се виждат и реши да замине с детето си за Холандия. Станахме свидетели на заминаването й по парадоксална причина – премиерът Бойко Борисов съобщи, че е гледал репортаж за тяхното заминаване и това го разплакало. Не са нужни сълзи, отсече тогава Красимира, а извинение. Извинение нямаше.
От година и половина Красимира и дъщеря й живеят в Холандия. Тя продължава да е все така активна по темата макар и отдалеч. За абсурдните протести против закона за социалните услуги и мекушавото и угаждаческо поведение на тези, от които зависи законът да бъде приет, тези дни написа: „Дъщеря ми беше живи мощи преди да напусна България. Около 24 кг на 16г. Сега е на 17 и половина и е 36 кг. В дневен център за младежи е. В групата й са 13 клиенти – така ги наричат, обгрижват ги четирима души с квалифицирана помощ от допълнителни специалисти.“ Това е смисълът на социалните услуги, останалото е смешен плач и невежествен страх. Помолих Красимира Обретенова да разкаже за читателите на „Редута“ как се живее с дете в инвалидна количка в Холандия. Ето нейния разказ:
„Знаех много за условията на живот на хората с увреждания в Холандия преди да заживея тук. И като един Тома неверни все се съмнявах, все се съмнявах, че не е възможно всичко да е чак пък толкова идеално, но се оказа, че е. Социалната система за хора с увреждания в Холандия е създавана 50 или 100 години, различни са твърденията на запознати с този процес. Това, което аз осъзнах след няколко месеца живот тук е, че тази система е направена не просто за хората с увреждания като някакъв абстрактен субект, а от граждани за самите граждани, да живеят човешки, когато и ако изпаднат в увреждане или тежко заболяване. Като се започне от електронната администрация. Това, което все още ме изумява тук е, че не се налага да обикалям институции и да разнасям документи. Всичко се случва по телефон или имейл.
Има три вида таксиметров транспорт с адаптирани микробуси за различни разстояния. Ползването им е абонаментно, финансирането на транспорта е от здравната осигуровка, транспортните фирми работят с договор с общината за тази услуга. Клиентът доплаща някаква пренебрежимо малка сума. Здравната осигуровка ми пое транспортните разходи дори при преместването на багажа ми от Хага в Лайден. Касовата си бележка от таксито, което превози багажа ми, изпратих със снимка по телефона си в здравното осигуряване. Дни по-късно получих 80 процента от сумата. Всяка институция е задължително достъпна – или с асансьор, или с обслужване на достъпно място.
Железниците, ооо железниците… Мисля, че спокойно мога да живея с дъщеря си в холандски влак. Един час преди пътуване се заявява ползването на мобилна рампа. Когато стигнеш до точката на пристигане, те чака екип с мобилна рампа, хората те питат всичко наред ли е, имаме ли нужда от допълнителна помощ. Интегрираният достъпен транспорт не изисква огромни инвестиции, иска организиране и адаптиране от хуманно мислещи хора. От хора, които мислят за другите и го правят така, все едно го правят за себе си, за своето дете, за свой близък. В Холандия има система за предоставяне на абсолютно адаптирани за хора с увреждания жилища. Напоследък този жилищен фонд се оказва недостатъчен поради много причини. От познати, които са наясно с този аспект на социалната политика тук знам, че при издаване на разрешително за строеж на жилищна сграда, общината изисква определен брой социални жилища. Ми не е трудно да се направи и в България, не е майките на деца с увреждания да не сме го предлагали години наред. И разбира се помощните средства на хората с двигателни проблеми се осигуряват пак чрез здравната осигуровка, адаптирани според нуждите инвалидни колички, професионално консултирани – това, което е огромният проблем в България и моя лична битка, включително със съдебно дело. И това е проблем, който в България прахосва, пропилява страшно много пари – както на бюджета, така и на човека с увреждане и на обществото. В България една евтина или неподходяща количка може да те доосакати, да те измъчи. Ние, майките в България, можем да напишем кървав алманах как се придвижваме из недостъпни поликлиники, социални дирекции, мъкнем дете и количка по стълбища на метро, канцеларии, училища, жилищни блокове… Мисля, че когато се излекуваме от социализма в главите си, че те, хората с увреждания не са като нас и трябва да бъдат някъде заврени като ненужност, или да мислим за себе си по този начин, че сме ненужни и излишни, защото сме с увреждане, тогава ще имаме и институции, които ще правят нещата за хората с увреждания хуманно, като за себе без да са с увреждания.“
Ако инвалидната количка, която виждате на снимката, ви се стори по-различна от всички, които сте виждали, то е защото тя е създадена точно за тялото на дъщерята на Красимира. Оказва се, че някъде там това е възможно.
………………………
“Редута.бг” започна рубриката “Живот в инвалидна количка”, в която ще разгледаме как стоят нещата с достъпността на градската среда в някои от големите ни градове. Вече ви разказахме за Сливен и Стара Загора, и Варна, сега и за Ямбол.
Тази идея е вдъхновена и финансирана от фондация „Communitas“ с убеждението, че политиката няма как да е добра, ако не е добра към имащите най-голяма нужда от внимание.
