Отминалите местни избори потвърдиха статута на „Демократична България“ като най-радикална опозиция на правителството, но не я приближаха до позиция, от която могат да направят много по въпроса. Партиите в нея поне избегнаха стратегическата грешка да се явят разделени, което преди две години им струва участие в законодателната власт и значима публична платформа за общуване с обществото. Подобна маргинализация в българския публичен контекст особено ограничава възможностите за структурирана комуникация и коалицията очевидно е затруднена от тази политическа реалност. „Градската десница“ продължава да е единствената формация, която държи в общественото внимание ключови теми като случващото се в съдебната система, предлага, макар и спорадични, критики на начина на управление и различни секторни безобразия, атакува сервилността спрямо Москва и множеството енергийни заслони на властта към руските интереси. Спечелването на вота в различни райони на София позволява на формацията да създаде политически блок, който може да увеличи влиянието й и да създаде платформа за генериране на различни управленски идеи. Това ще допринесе за преодоляване на ограничения й достъп до традиционните медии и може да й помогне да излезе от политическото кьоше, в което се намира.
В същото време, добре познати проблеми не се придвижват към разрешаване, докато други дори се задълбочават. Политическата география остава все така ограничена до София и няколко големи града и няма признаци на разширяване. Няма и очевидна организационна и политическа стратегия за промяна на това състояние. На моменти, знаковите проблеми, върху които се фокусира коалицията наподобяват фиксация и не позволяват генерирането на по-цялостна политическа алтернатива. Самите лидери нямат особено желание да излязат от комфорта на реториката на добре познатите теми. Очевидна е необходимостта от личностно и биографично освежаване, успехът на Борис Бонев ясно илюстрира това. Тактическата подкрепа на леви избиратели на втория тур в София допълнително подкопава тезата за значим електорален скок, както и устойчивостта на изборните победи. В нея има и доза политическа ирония, за мнозина и горчивина. Други проблеми се задълбочават. Завръщането на агресивна и непримирима критика към ГЕРБ рискува да отдалечи „ДБ“ от самия терен на политическото и да я консолидира като суб-културна общност, която просто не може вече да намери приемлива етична съвместимост на терена на политиката и управлението. Цената на подобен ход е де факто отказ от ефективна социална и политическа промяна. Идейният облик на коалицията също поставя въпроси. Тя отказва да се изправи пред дилемата дали ще консолидира такъв или ще остане вариант на мини-съюз на демократичните сили. Докато обаче трае този отказ, инерцията по-скоро я тласка към идентичност по-близка до тази на „Да, България“, донякъде на „Зелените“ и реално маргинализира предходния двигател в лицето на ДСБ.
Мая Манолова без съмнение притежава най-съществените основания за политическо бъдеще сред актуалните претенденти. Тя е бенефициент на политическа еволюция, която й позволява да търси успешно подкрепа в цялата системна палитра и всъщност резултатът от кметските избори потвърждава това. Нейният произход и знакова публичност е лява, там и паметта и принадлежността имат най-голяма значение. Турбо популизмът от битието й на обществен защитник пък разшири нейната разпознаваемост и подкрепа в центристка посока, както и сред традиционно политически неоцветените. Този феномен може да се окаже краткотраен, защото е свързан с конкретната й активност в институцията, но тя със сигурност ще търси начин да я възпроизведе през идните месеци. Вдясно пък, тя се оказа бенефициент на тактическата готовност на мнозина да я подкрепят като наказателен инструмент срещу Бойко Борисов. В разделени политически системи като българската, това не е несъществено. Негативите пред нейното политическо развитие пък са достатъчно добре известни: изтъркана претенция за анти-системност, прекалена идеологическа еластичност, агресивен стил на поведение и егоцентризъм, който е пречка пред структуриране на колективен политически субект. Манолова със сигурност ще продължи участието си в политиката, но е видимо, че в момента не е в състояние да вземе решение накъде. Тя остава по-скоро мажоритарен играч и със сигурност ще се замисли за президентските избори. Възможно е обаче да опита и изграждането на така необходимия трети коалиционен партньор вляво. Може пък и просто да изчаква някакво неустоимо политическо предложение.
Политическият проект на Слави Трифонов рискува да се превърне в пушката на стената, която така и никога няма да гръмне. Или поне не достатъчно силно. Шоуменът на няколко пъти заплашва да скочи в политиката и да „разтресе блатото“, но така и не го прави. Присъдружни коментатори видяха в това стратегическа виртуозност. Реалността очевидно е доста по-банална и по-скоро подсказва превръщането на тази заплаха в бизнес аргумент. Трифонов на няколко пъти вдигаше политическата температура, направи референдум, игра си на „глас на народа“, предостави предаването си за най-различни критици на най-различни правителства. Предложи себе си за безкористен глас на нетърпимото недоволство на народните маси, обяви, че „няма такава държава“. Без да обясни каква точно иска той и как смята да я постигне, отвъд баналните инструментални аргументи ала мажоритарни избори и референдуми. Наличието на собствена телевизия, макар и периферна, му позволява безконтролно и непрестанно да лансира всякакви тези, удобство което не притежаваше в най-големия частен канал. Българският политически опит подсказва, че това е вече неизменна и добра платформа за политическо представителство. Очевидно е, че Трифонов е от малкото фигури около които може да се опита създаването на реален нов играч, който е необходим за разбутване на доста статичното разположение на силите. Комбинацията от нео-чалга, бутафорно патриотарство и социално ръмжене няма как поне да не бъде пробвана от полит инженерите. Остава съмнението, че продуктът й ще отиде при този с най-голяма оферта.
