Нейните контури са видими от поне половин десетилетие в множеството размествания на глобалната и регионална среда, както и в пластовете на европейската политика и светоусещане за бъдещето. Но българската политическа система не е в състояние да ги осмисли институционално и пропуска поредици от възможности за пренасочване и актизивиране на външната ни политика. Различни процеси постепенно размиват „меките“ външни граници на ЕС и проблематизират дългосрочно логиката на широко и открито общуване по нейните линии, било политическо, културно или по въпросите на сигурността. Подобно обръщане на политическата парадигма в граничните полета на отделни региони в света, но най-вече на Европа разклаща цялостните презумции и подредба на обществата и системите по нейната периферия. В предходната ситуация, те бяха базови станции и отправни точки на проектирането на европейски политики и ценности. Тяхната организация бе основана на пропускливост, обмен, дългосрочно съвместяване на допирни култури и общества. По силата на различни динамики, това се променя и тези пространства са изправени пред нова, фундаментална дилема. Тя се заключава между две възможности – трансформацията им в дългосрочни междинни, буферни територии или плътната им интеграция в различните интеграционни структури и оформянето им в държави от първа линия с всичките отговорности, но и ресурси и сигурност, произтичащи от това.
В исторически план, началото на това разместване може да бъде търсено в различни моменти и процеси, но най-вече в струпването и пресичането на кризи през последните 5-6 години. Те имаха кумулативен ефект отвъд конкретните си параметри и обхват, генерираха ново разбиране за света около нас и стартираха, макар и несигурно и разхвърляно, политически и управленски реакции спрямо „новото нормално“. Икономически, това бяха структурната „голяма рецесия“ и нейните последствия, гео-икономическото изместване на изток и обръщането на глобалния бизнес на изток, ускоряването на негативни ефекти от дигитализация, автоматизация и други. В областта на сигурността, това бяха терористичните атаки отвън и отвътре, имиграционните и бежански вълни, подновената руска агресия, военния инвестиционен скок на държавите извън западния свят, нарастването на кибер атаки и други. Културно, това бяха подкопаването в западната самоувереност, проблематизирането на неговите различни модели, нарастването на чувството на заплаха от дълбоката социална промяна в резултат на десетилетия имиграция и други. Политически, това бяха свиването на относителната тежест и влияние на западните държави, разклащането на следвоенния глобален ред, постепенното външнополитическо оттегляне на САЩ, възходът на различни авторитарни режими и институционалната безтегловност, в която навлезе съвременния свят. Този списък може да бъде продължен и детайлизиран, но е без съмнение, че всички тези процеси започваха да стават видими още преди години и трябваше да предизвикат осмисляне и реакции сред българските институции и политическа система.
Няколко години по-късно рисковете нарастват и цялостните им дългосрочни контури са вече съвсем ясно очертани. Те са особено видими по периферията на Европа и ни засягат най-непосредствено. Западните Балкани са в задълбочаваща се геополитическа безтегловност и стават все по-населено поле на системни конкуренти с очевидно все по-амбициозни стратегии на алтернативните играчи – Русия, Китай и Турция. Доминиращата сегашна западна нагласа спрямо тази част на югоизточна Европа е да ги институционализира като полу-интегриран буфер със селективен ангажимент по теми като сигурност, имиграция, енергетика, икономика. На юг, Африка е с нарастващо рисков профил. Континентът е единствения с дългосрочен демографски потенциал, които обаче е комбиниран с неработещи икономически модели, блокирани и екстрактни политически системи, дълбоки разделения и линии на социално недоволство и конфликти, множащи се рискове за сигурността, гигантски емиграционен потенциал, почти отсъстваща многостранна институционална среда за решаване на конфликти и слаб и разпръснат западен интерес. Турция все повече се отдалечава от дълголетния си светски модел на развитие и широка интегрирана в западни структури външна политика и очевидно в дългосрочен план върви към много по-поливалентна структура на поведение. Близкият Изток става все по-наситен от все по-сложни предизвикателства. Извън добре познатите ни исторически линии на конфликт, възникват нова проблеми. Те включват оформящ се срив на ресурсния икономически модел, социално недоволство, граждански натиск върху екстрактни системи, нарастваща несигурност, породено от американското оттегляне от региона, продължаващ демографски растеж, остра нужда от нова вълна от създаване на работещи публични системи и структури (например, социални опори, данъчни системи и други) и терористични рискове. На изток, Русия напълно изостави усилията си за уестернизация и интегриране, генерира алтернативни модели, финансира преки атаки срещу моделите на западните общества, възобнови териториалната си агресия, опитва се да разшири контрол върху Черно море и т.н. Дори подобен, съвсем частичен преглед на динамиките по перифериите на „стария континент“ дават ясна картина на бъдещето.
Продължаващата мащабна трансформация предизвиква все по-ускорени и организирани реакции в рамките на западната общност и доста от тях не вървят в добра посока за България. Политически, набира инерция възприятието за оформянето на Европа като самостоятелен глобален играч в конкуренция и със САЩ, с което се пропуква разбирането за общ транс-атлантически, западен блок. Това автоматично не просто затруднява работата на НАТО, но и пряко засяга най-различни аспекти на цялостната рамка за сътрудничество в областта на сигурността и отбраната. За много политици в западна Европа, геополитическото бъдеще изисква оформянето на ЕС като кохерентен регионален блок, но с по-свито и функционално ядро, което маргинализира централна и югоизточна Европа. Икономически, продължаващата интеграция на еврозоната решително ще се фокусира върху нови елементи, които стават по-рискови с добавянето на нови страни-членки, например, защита на влогове, общи рискови инструменти и т.н. Европейските фондове радикално се обръщат към нови области и индустрии, което рискува отново да маргинализира новите държави-членки. Върви се към доста по-етатизиран модел на икономическо развитие, който включва и целевото създаване на „европейски национални шампиони“. Това пък още отсега маргинализира по-нататъшното развитие на единния пазар, от ясна полза за страни като България. По въпросите на имиграцията и бежанците, има риск на граничните държави да бъдат „аутсорснати“ множество процеси и процедури и основната тежест да остане при тях. Това ще се получи от неравномерното развитие на отделните компоненти на системите, например преразпределение и връщане в страни на произход. Отново, този списък от тенденции и оформящи се решения може да бъде продължен. Същественото е, че в своята съвкупност те водят страната и нашия регион към дългосрочната му политическа и институционална трансформация в буферно пространство, де факто изключено от централните динамики и процеси на европейския континент.
Няма признаци този комплексен процес да се разбира и мисли политически и институционално. Просто българската политика не се впечатлява от подобни събития, още повече пък когато става дума за множество от размествания, в различни посоки, с различни аспекти и във времето. Ние просто не сме кодирани да мислим по този начин. Но цената на бездействието непрестанно нараства, а ситуацията изисква все повече внимание, мисъл и ресурси. Ако те не се появят, рискуваме тихомълком и неусетно да изгубим малкото, до което стигнахме през последните десетилетия. Мнозина настояват, че това, което имаме политически днес е в значителна степен незаслужено, резултат на случайност, малко политическа воля и доза историческа инерция и късмет. Ако не успеем да реагираме на гореописаните процеси, подобна гледна точка наистина ще се окаже еднозначно основателна.
