„Вече два месеца никой не знае къде изчезна водата на Перник. А още поне два месеца няма да има категоричен отговор и на въпроса кога градът пак ще има нормален достъп до нея. На площада пред общината в миньорския град може да се чуе екзотична версия за причините за кризата – жена обясни пред екип на „Капитал”, че Перник е наказан от Бога заради кукерите, които са в противоречие с християнската вяра. Е, традиционният фестивал “Сурва” беше отменен, но вода пак няма.“
Снасят ли зайците? Естествено, отвърнали хората преди столетия и така се зародила легендата, че зайците носят яйца като дарове за настъпването на пролетта.
Цялата тази работа обаче се дължала на една огромна заблуда:
Обикновено в края на март и началото на април зайците започват да излизат в откритите полета и да се чифтосват. А по същото време там се появяват грубо издълбани в пръстта гнезда, пълни с разноцветни яйца. Не ги снасят зайците, правят го по-незабележимите и плашливи калугерици – вид птици от семейство Дъждосвирци, които обитават земеделски земи и други територии с ниска растителност. Техните гнезда представляват плитки трапчинки в земята, затова онези хора преди столетия решили, че след като виждат наоколо някой заек, значи яйцата са негови. Тъкмо той, изглежда, е изкопал това гнездо с лапичките си, нали?
Ако още се чудите защо боядисваме яйца за Великден, а в магазините се появяват шоколадови зайци – ето ви обяснение как един езически обичай се е превърнал в религиозна традиция. Определено мъдро решение на Църквата да го префасонира, щом вярващите толкова се радват, че съществува Великденски заек, който снася шарени яйца. Защо радостта да им бъде отнемана, вместо да се използва за прослава на Христовото Възкресение? Да, би било ужасно тъпо!
Но за целта, разбира се, трябвало да се измислят нови легенди. На хората се обяснявало, че яйцето символизира началото на живота (по тази причина то фигурира и в еврейската Пасха), а червеното (много ясно) е символ на пролятата кръв на разпнатия Христос. Лека-полека се зародила и легендата как Мария Магдалена подарила червено яйце на император Тиберий, която битува и във варианта, че императорът се усъмнил във вестта за Възкресението и лекомислено рекъл: „Както яйцето от бяло не може стане червено, така и мъртвите не възкръсват“. Естествено, че станало чудо – то мигом почервеняло.
Виж, по въпроса за зайците Църквата предпочела хитро да си затрае и оставила великденския заек да носи на послушните деца кошница, пълна с шарени яйца, сладкиши и играчки. Няма проблем пасомът от малък да свикне с нетърпеливото очакване на дните, в които се е родил и възкръснал Исус, защото тогава получава подаръци. Напротив, това на Църквата й било добре дошло, понеже вярата не се подхранва със забрани, а с предоставяне на чудеса. Е, и забраните не са за изпускане, но между тях и чудесата е хубаво да се намери баланс: постиш здравата 40 дни преди Великден, мъчиш се като грешен дявол, обаче после получаваш награда под формата на шоколадови зайчета и яйца. Важното е да се спазва принципът на тоягата и моркова, а голяма работа, че „морковът“ има толкова общо със Спасителя, колкото Мартенския заек от „Алиса в страната на чудесата“ с пиленцата на калугерицата.
Не сте чували някой да е настоял за забрана на тази езическа щуротия, убедена съм в това. Само защото навремето някой погрешно направил връзка между яйцата по поляните и разлудувалите се животинки с дълги уши не е причина да се отнема радостта, камо ли огромният приход на шоколадовите фабрики по Великден. А като си помисли човек, то и английското наименование на празника – Easter, пак е свързано с езичество заради обред, разпространен сред англосаксонските народи и свързан с богинята на продородието Еостре. Много преди в Европа да се разпространи християнското, в знак на почит към Еостре се организирал ритуален лов на зайци, след което животинките били принасяни в жертва. Ужасно кървав обичай, между другото, на чийто фон кукерският „Сурва“ в Перник прилича на майчина милувка…
Вярно, тази година фестивалът е отменен заради безводието в града – какво ти подскачане на костюмирани като страшилища, когато навлечените в тежки китеници кукери няма как да си вземат един приличен душ! Отмени ли се веднъж една традиция обаче, нищо че въпросната е от 1966 г. и е станала ежегодна едва през 2008-а, е също толкова тъпо, колкото да забраниш зайците от шоколад. Още по-тъпо пък е да свързваш кукерите със случилото се с язовир „Студена“ – то по същество е подобно на това да обвиниш за безводието единствено Нено Димов. Разбира се, и доста смешно, но само на пръв поглед, защото походът срещу носещи забавление ритуали, били те скалъпени във времената на „Балкантурист“ или дълговечни, е поход срещу нематериалното културно наследство на човечеството (точно в този списък на ЮНЕСКО е включен фестивалът през 2015 г.), който по нищо не се различава от талибанския. Едни на Богоявление се радват да нагазват в ледените води на Тунджа, за да играят хоро, други се маскират като вещугери и таласъми, трети се замерват с домати – „хората сме различни и това е добрата новина, свързана с човечеството“, както писа Веселина Седларска. По-добре обогатяване, ако ще и то да е донякъде комично, отколкото обедняване откъм поводи за събиране и колективна веселба, не сте ли съгласни?
Уви, несъгласните се множат, в което наистина намирам връзка с безводието. Не са ли заедно хората в празника, те пък съвсем няма да са заедно в делника. И ще ги връхлитат беда след беда, понеже не знаят как да живеят заедно, по същия начин, както се е случило в Перник:
Седмици наред институциите нехаели, всяка една разчитала на другите да разреши проблема. Министерство на регионалното развитие и благоустройството, собственик на 51% от ВиК – Перник, т.е. неин принципал, разчитало на Министерството на околната среща и водите, а министърът на околната среда и водите не спрял подаването на вода към индустрията, въпреки че обемът на язовира намалявал критично. Той разчитал на принципала, докато перничани също мрънкали, всеки в своята кухничка или хол, вместо да излязат заедно и да попитат какво става, и то много преди да ги сполети драстичният режим.
Не мислите ли тогава, че ако всички тези хора се събираха по-често, за да празнуват нещо си, те може би щяха да намерят връзка помежду си и когато ги връхлети някое бедствие?
Наивна мисъл, знам, донякъде се и шегувам, но съвсем сериозно твърдя, че смисълът и на най-нелепия обичай (стига да няма тричане на кучета!) е в приобщаването, независимо дали като участник или зрител. По тази логика в испанския град Буньол, автономна област Валенсия, един ден решили да си спретнат доматено сражение, което по-късно се превърнало във фестивала La Tomatina. Ама то не било автентично, а съчинено през 40-те години на миналия век! В това време по улиците потичал сок от размазаните домати, а хората се омазвали като идиоти! Така е, само че не пречи десетки хиляди от цял свят през май да се стичат в Буньол, да се организират паради с танци и фойерверки, да се чуват викове и смях при успешно попадение.
Смях – тук е разковничето. Без отхранване и охраняване на радост колективното ни живеене е страшна тегоба, защото липсва, както се изразяваше прабаба ми, лепилото между човеците. И да го нямаше тогава Фейсбук, тя знаеше, че енергията за крамоли единствено разделя, макар да е споделена. А съм ви казвала май откъде произлиза думата крамола – от старобългарската, която пък означава „предизвиквам на двора“, ще рече „дърлям се на открито“. Когато двама съседи имали спор, той се решавал, като и двамата излизали в дворовете си и провеждали диспут на висок глас. Или по-скоро крещели, замервайки се с обвинения, докато публиката слушала, за да вземе страна и да отсъди в полза на… по-силно викащия.
Това е крамолата, в нея сме наистина добри, само дето един Господ знае защо викаме все за неща, които нямат пряко отношение към живота ни. Възпаляваме се от миналото и стръвно се нахвърляме на паметници и обичаи, като че настоящето въобще не ни засяга, а бъдещето ни е безразлично. Караме се до последна капка виртуална кръв, пищим и врещим из социалните мрежи, като даже и не викаме – ние овикваме. Царе сме на отрицанието, а отгоре на всичко имаме гъста цедка на изискванията и високи естетически претенции, въпреки че те рязко контрастират на средата, която сами сме си създали. Възмущават ни кукери, хорца, потъваме в леденото безсмислие на жалките препирни, взаимно се ръфаме с огромен кеф. Абсолютно вярно, значи – няма го лепилото, та давайте да работим за него!
Откъде да се започне ли?
От радостта, ще повторя, и превръщането й в нещо общо, във взаимност. „Заедно в добро и в зло, в богатство и в бедност, в радост и мъка, докато смъртта ни раздели.“ И не, кукерството не е сатанински ритуал, много моля. Като разкарате кукерите, водата в Перник няма да дойде, но освен че няма да дойде, ще се лишите от нещо също толкова важно за живота. Нарича се празник, та затова по-полека с критиките и съпротивата. По-забавно е да си кукер, пък ако ви е непрекъснато толкова криво и черно пред очите, яжте по-често шоколад.
