Боклукът за един човек е стока за друг човек. Този израз, използван предимно като метафора, е верен и в буквален смисъл – боклукът е стока. По-точно: боклукът е бизнес. В Дания от този бизнес печелят всички. Ян и Шарлоте са учители, получават по около седем хиляди лева заплата на месец. Топлата вода, парното и електричеството за жилището им от 100 кв. м за зимен месец струва между 250 и 300 лева. Това е защото трите зимни блага идват от централа, която гори отпадъци. За Копенхаген парното е задължителното отопление. Къщи с димящи комини няма, впрочем то и комини няма. А въпросната централа, в която боклукът се превръща в енергия, се намира недалеч от центъра и от дома на Ян и Шарлоте, съвсем в близост до плаж. И над нея не се вие дим, никакъв. Филтрите задържат всичко, което може да е опасно или дори само неприятно за въздуха.
Ян и Шарлоте сортират отпадъците вкъщи внимателно и ги изхвърлят на точните места в точното време. Ако хвърлят хартии при пластмасата, тежко им. Все на някаква хартия ще се открие адрес или име и ще им бъде връчена солидна глоба. Едрогабаритните отпадъци няма как да бъдат оставени край контейнерите, пет минути по-късно ще се намери съсед, който да сигнализира и хайде пак глоба. Ако трябва да изхвърлят омалялото детско колело, Ян го пренася с колата си на десетина километра в най-близкото депо за едрогабаритни отпадъци, което се ползва от няколко населени места. Обикновено в събота, когато има повече време да разгледа изхвърлените стоки. Защото там може да открие занесено от друг колело, което е за по-голяма възраст и съответно да го вземе. Безплатно. Хората обикалят, разглеждат, тръгват си с части за компютър, с мебел. Тук се изхвърлят и опасните отпадъци – опаковки от лекарства, луминесцентни лампи, спрей опаковки, батерии. Те се изгарят в инсинератори за опасни отпадъци. И над тези устройства не видях дим. Но пък съм била на обществено обсъждане за строеж на завод за опасни отпадъци край Раднево и помня опасенията, възраженията и категоричното несъгласие на хората там – такъв завод щял да превърне местността в лунен пейзаж. Освен трагично, беше и комично, защото местността отдавна приличаше на лунна пустиня.
Ян и Шарлоте обясняваха, че са постигнали тази дисциплина в отношението към отпадъците за около 40 години. „Вие можете да го направите за 20 години – пророкуваше Ян, след като бе разгледал златната маска, ритони, пръстен и венец от поредната тракийска могила. – Ето, тук по вашите земи е имало цивилизация. В Дания археолозите преровиха земята и откриха всичко на всичко два викингски рога. Просто трябва да си спомните колко цивилизовани сте били и ще можете да правите всичко два пъти по-бързо от нас.“ Тогава Ян предрече 20 години, десет от които вече минаха и положението става все по-зле. Тогава поне не нахлуваше боклук от всяка посока и не се гореше кой където му падне. Ян и Шарлоте работеха по проект за управление на отпадъците в България в продължение на година и половина и до края не можеха да не втренчват невярващо очи, когато виждаха как някой минава край контейнер и хвърля в него торбичка с домашен боклук, в която стъкло, пластмаса, батерии, хранителни отпадъци и хартия са смесени. „Банкноти изхвърляте по този начин, банкноти“ – възмущаваха се.
Боклук за горене у нас се внася от 2014 година. (Преди това са внасяни само метални отпадъци, акумулатори и батерии.) Също така се и изнася. Стоката винаги си търси и намира пазара. Така е по целия свят. Но режимът се затяга, някои видове отпадъци се обявяват от доста държави като забранени и на този фон България се откроява като пропусклива държава. Това е първият проблем. Тук почти всякакъв боклук във всякакъв вид може да влезе и да се струпа край Плевен, Враца, Обручище, Дражево, Луковит и т.н. това са само станалите известни вносни сметища в първите дни на тази година. За да послужи като суровина за произвеждане на енергия боклукът трябва да е сепариран (трите основни категории – битов, индустриален и токсичен от своя страна се делят на още много подкатегории), трябва да е подходящо съхраняван и подсушаван, маркиран със съответния код и отпратен към съответната подходяща инсталация. Отношението към него трябва да е като отношение към суровина. Трябва да се спазват и квотите за изгаряне, както и съотношението между отпадъци и друг вид гориво в инсталациите. Това са вторият и третият проблем. Пристигащият в България боклук не е сортиран, а инсталации за изгаряне на отпадъци у нас има малко. Инсталациите с разрешително за изгаряне на RDF са само осем.
Напоследък най-честият въпрос в разговори и в социалните медии е: Като е толкова добра суровина боклукът, защо италианците не си го изгарят, ами го пращат на нас? Най-краткият отговор е: Защото така им е по-евтино, защото така се отървават от него с по-малко разходи и защото мафиите намират посока за стоката си по най-неконтролираните канали. Всъщност това е най-големият ни проблем – контролът. От новината за задържаните в Милано вагони с отпадъци на път за България си спомнете от какво се състоеше боклукът – от всичко, което може да ви дойде наум. Композиция с такова съдържание вече не може да влезе във всяка държава. Миналата година 178 държави се споразумяха да ограничат до минимум вноса на пластмасов скрап. Ето, затова италианците ни пращат боклука си – защото у нас той може да влезе.
Нали никой не се съмнява, че в нашето синхронизирано с Европа законодателство всичко е наред. Имаме нужните регламенти, знаем как трябва да бъде. Нямаме само едно: контрол. Впрочем още едно нещо нямаме: прозрачност. Тайната кой гори боклук и чии са внесените сметища е от калибъра на тайна, свързана с националната сигурност. Разбира се, в края на краищата те се оказват обичайните заподозрени, което от своя страна обяснява липсата на контрол. Една малка група от неконтролирани бизнесмени задръства страната с мръсотии, които с години наред гният, замърсяват подпочвените води и грозят пейзажа точно пред очите на РИОСВ-тата, които, оказва се, са правили междувременно проверки, но кой знае как не са забелязали видимите от всички камари.
През последните 10 години вносът на отпадъци у нас е повишен пет пъти. През всичките тези години контролът и прозрачността са намалявали. И досега тази тема нямаше да гръмне, ако италианската полиция не бе заподозряла една влакова композиция. Министър Нено Димов, оказа се, не бил разбирал нищо от вода. По всичко личи, че не е разбирал нищо и от боклук. Тогава от какво?
