„В миналото, чуждестранни компании изкупуваха ценните полски активи. Днес съм изпълнен с гордост, че полски фирми вече могат на практика да придобиват активите на чужди корпорации“. Това са думи на сегашния полски премиер, Матеуш Моравиецки по повод придобиването на немската авиокомпания „Condor“ от страна на националния авиопревозвач „LOT”, изречени буквално преди дни. Мнозина икономисти и анализатори не са убедени в ползите от подобна операция, което бе видно и от това, че на практика нямаше друг заинтересован участник в наддаването. Но сегашното правителство във Варшава от самото начало си постави за цел да върне колкото се може повече активи в полски ръце. Сега му се отдаде чудесна възможност да отиде и една стъпка по-напред, да придобие активи в Германия. Патриотичният ентусиазъм надали ще бъде помрачен от това, че реално погледнато полската авиокомпания е индиректно собственост на държавата. Поне това правителство е по-фокусирано върху целта, а не върху средствата.
Полша обаче има реални икономически причини да е доволна от последното десетилетие. Тя на практика изцяло подмина глобалната криза и нейното стопанство продължи да расте през цялото време. Варшава обаче не просто успява все така да привлича инвеститори в различни производства, което е утвърдена практика на цяла централна Европа още от падането на Берлинската стена. Страната прави успешен преход към услуги, индустрии и износ с по-висока стойност и поляците преди доста години задминаха по доходи страни като Португалия и дори Испания. Всъщност, по тези критерии Полша е вече част от западна, а не централна Европа. Тя стана привлекателен център за трудова имиграция и привлича милиони украинци. Създаде и специален режим за внос на работна сила от католическа страна като Филипините, за да не си усложнява живота с прекалено дълбоки културни различия. Цялостно погледнато, страната е най-успешния пример за пост-комунистическа еманципация.
В патриотичния икономически завой има известна ирония, защото Полша успя да се измъкне от комунистическото наследство именно през неолибералния ред и пазар. Сегашният й модел на развитие щеше да е невъзможен без тях. В същото време и особено в сектора на авиацията, националната гордост винаги е имала съществена роля и правилата за държавна подкрепа често биват нарушавани. Публична тайна е, че основни компании като „Луфтханза“ и Ер Франс“ много пъти са получавали такава, а държавите, които така и не успяха да спасят националните си превозвачи, приеха това като тежък репутационен удар – белгийската „Сабена“, унгарската „Малев“ и други. Италианците правят чудеса, за да крепят своята „Ал Италия“, а ЕК често просто поглежда встрани. Спомняме си и голямата драма с българската „Балкан“, чийто фалит до ден-днешен продължава да тегне върху спомените от прехода. Погледнато по този начин, патриотичните авиолинии приличат по-скоро на инцидентни изключения от пазарните правила, поне досега.
Това обаче се променя. Две неща се случват едновременно, наглед противоположни, но всъщност допълващи се. От една страна, все повече европейски страни искат засилване на ролята на държавата в икономиката, било чрез изкупуване на акции, било чрез скрити субсидии, било чрез повече публични разходи. Това ги „национализира“ без да има национализация. От друга страна, все повече членки в ЕС настояват за създаване на „европейски шампиони“, които са регионални обединения, имащи мащаб и капацитет да се борят с китайските и американските гиганти. Италия и Полша вече се присъединиха към Германия и Франция в това настояване, очевидно надявайки се те да попаднат в центъра на тяхното създаване. Това пък ги „европеизира“. Полша влиза в тази игра, но трябва да внимава, защото тя по всяка вероятност ще се случи за сметка на продължаващата икономическа либерализация в ЕС. Точно тази, която я направи това, което е днес!
