Никакво значение няма за света дали начело на ООН ще е жена от Изток или мъж от Запад. Имали сме късмет, че Априлското въстание е станало през 1876 година, когато светът все още е забелязвал какво се случва в разни негови гънки. Без телевизии, без интернет, без социални мрежи, без цялата тази медийна индустрия светът е чул какво става в България, защото е слушал. Сега това, което става в Сирия – а това, което става е, че се превръща една държава в пепелище – е всяка секунда на някакво изображение или в някаква новина, но светът така е оглушал и ослепял, че го приема като медийна продукция.
ООН си избира генерален секретар и вече месеци наред се пита кой би могъл най-добре да се справи с бежанския проблем. Какво трябва да се направи, за да няма бежански проблем, ООН не се пита. Световните големи се договарят с такава стръв кой да бъде поставен начело на ООН, като че ли ООН е реалността. В свободното си от преговаряне време световните големи пускат бомби над Сирия, като че ли това е електронна игра. Светът кой знае защо приема, че това е нормално, или поне неизбежно. Особено България. Толкова нормално и сериозно й изглеждат тези етюди в ООН, че прати двама кандидати.
Никакво значение нямаше да има дали щеше да е избрана Ирина Бокова или Кристалина Георгиева. За тях самите щеше да има значение, но за мен и моите съседи – никакво. Напълно излишно изнесохме вътрешните си крамоли на международен терен и дадохме на международни сили да мерят мощта си на нашия полигон. Поредната комедия от грешки. Когато се натрупат много комедии, те се превръщат в трагедия.
Грешка беше издигането на кандидатурата на Ирина Бокова да се превърне в игра на кой-ще-изпревари. По тази кандидатура можеше да се постигне национално, а защо не и регионално, съгласие. Само че нямаше да сме ние, ако бяхме го направили така. ГЕРБ бяха пренебрегнати в разговорите и тази малка топка се затъркаля в студа и снега на партийните отношения далеч преди гласуванията.
Грешка беше писмото на Евгений Михайлов, дискредитиращо Бокова. Или поне липса на национално достойнство беше. Хората се разделиха на такива, които харесват и онакива, които не харесват Бокова. От вторите съм. Но оттам нататък вторите се разделят на такива, които биха написали подобно писмо, и онакива, които не биха написали. Не сме разделени на две, на три сме. И имаме голям проблем.
Грешка беше предлагането на втори кандидат. Това ни направи малки, дребнави, неразбираеми. Пак до липса на достойнство стигнахме. Представянето на Кристалина Георгиева не беше потресаващ фарс, нито пародия, както написаха хора и медии, за които изборните времена са поминък, затова действат в стил „жътва е сега, пейте, робини“. Не, обикновено представяне беше, равно и кухо като самото ООН, на дървен стабилен английски, на който говорят международните чиновници. И точно това беше поводът всички да се запитат: Затова ли беше целият шум, това ли е оня човек, който deus ex machina спуска от небето, за да спаси света? Ами, не, не е.
Получихме още един удар. Не го наричам урок, защото няма да си извадим поуки от него. И се разделихме на повече от две. Позволявам си съвет – ако искате да се информирате по темата, не четете хора, които се занимават с бащата на Бокова или наричат Георгиева Сталинка. Те имат своя полза го правят. Нашата полза е да мислим със собствените си глави.
