Ревизията на историята не е нужно да се случва предимно през целенасочени, бляскави интерпретации. Нито пък са необходими някакви разгърнати заявки, мисловни проекти с изрична цел и политическа подкрепа. Подмяната може да се случва плавно, почти лековато, чрез аналитична и коментарна инерция, улеснена от генерационна промяна. Нещо подобно се случва с оценката за цялостната атмосфера и ключови събития в първите години след падането на „Берлинската стена“. Успехът на либералната демокрация и пазара в края на 80-те години на миналия век все по-често се неглижира или директно отрича. Чувствата и времената на оптимизъм се представят като необоснована и арогантна еуфория, която веднъж завинаги е сложила край на всички идеологически битки. Нещо повече, на този оптимизъм започва да се приписва вина за това, че едва ли не е подлъгал и излъгал милиони по целия свят. Едни, че влизат в рая на земята, други, че никога няма да има по-добър свят от този. По-настъпателните критици подценяват или дори отричат мащаба и основанията на успеха на тези идеи и модели. Подобно поведение е ревизия на историята в действие.
Падането на Стената маркира ключов разделителен момент, олицетвори края на една системна конкуренция, независимо колко предизвестено и неизбежно това може да се струва на мнозина. Двете системи десетилетия наред се състезаваха, „гонеха“ се по света и постоянно намираха терен, на който да премерят сили. Това състезание бе изтощително за комунистическата система и в крайна сметка тя не издържа, но и най-добронамерения поглед към нея и нейните мотиви не отменя факта на тежкото й крушение, фактическата й несъстоятелност. Нейният провал бе пълен, от икономическата архитектура, през насилствената регионална система, която създаде, до отхвърлянето й на чисто индивидуално ниво. Този повсеместен и еднозначен провал е исторически факт, който не може да бъде отменен от високомерието на мнозина. С други думи, усещането за системно превъзходство не е реторическа агресия или институционализирана хегемонна доминация, а продукт на реални и ясно измерими исторически процеси, приключили еднозначно. С времевото отдалечаване на комунистическия системен крах тази реалност постепенно се замъглява, подценява и вече директно ревизира.
Основателен ли е обаче западния оптимизъм пост-1989? Дори повърхностното реконструиране на тогавашната ситуация дава достатъчно еднозначен отговор. Основният идеологически конкурент имплодира и парчетата на градената от него десетилетна система се разпадат буквално за дни. Обществата на централна и източна Европа ускорено се връщат в „нормалността“ и мислят за случилото им се като тежко историческо отклонение. Колективните западни организации бързо се превръщат в желана цел и в рамките на няколко години започват да се разширяват с възстановените демокрации. Разпада се СССР, а Русия доброволно влиза в режим на сътрудничество и имитация на своите западни опоненти. За нея са измислени специални статусни формати в рамките на НАТО, ЕС, Г-7. Извън Европа, Китай започва да използва либералния глобален ред, за да развива своята икономика и няма следа от някакви по-общи политически претенции по отношение на международната система. Демократизацията върви ускорено на всички континенти, независимо от множеството условности и трудности. Пазарът става норма и в страните с доскоро одържавени икономики. Така най-общо изглежда картината в годините след падането на „Берлинската стена“. Оптимизмът има своите основания и реалност, макар човек да може с основание да проблематизира неговите проекции в бъдещето.
Последната глобална криза е фона, на който се развива преформатирането на тази историческа картина. Тя със сигурност извади на преден план различни недостатъци на досегашния модел на развитие, а икономическото изместване на изток очаквано изпъкна в този контекст. Относителното отслабване на позициите на Запада постепенно започна да се прехвърля назад във времето. Сега видимите слабости биват усилвани на фона на, твърди се, подвеждащите прогнози за безоблачно бъдеще. Така миналото и състоянието на света към момента на комунистическия срив се реконструират със задна дата. Оптимизмът е бил лъжлив, подвеждащ, дори опасен. За някои той дори не е имал реални основания. Обхватът на теориите за незаслужената му доминация са достатъчно добре познати. За някои той е просто пореден продукт на „културна хегемония“, целенасочено затваряне на съзнанието и редуцирането му до екстаз по единствено възможното (либерално) настояще. Или пък е направен продукт чрез „меката сила“ на захванатото въображение. За други това е чисто институционално насилие, наложено от съответните структури като световната банка или международния валутен фонд. В това поле, глобалната криза е освободителна, тя позволява отхвърлянето на веригите на подобно мислене и въображение, довчерашните жертви на насилствения оптимизъм имат исторически прозорец за бунт, обрат, промяна.
Този път обаче това поле на атака на незаслужения западен оптимизъм относно собствените си модели е по-широко от Европа и северна Америка. Сега се чува и от Азия, най-вече източна и юго-източна. Веднага след глобалната криза през 2008 година това бе най-видимо в настойчивото популяризиране на т.н. „пекински консенсус“, който трябваше да е контрапункт на „вашингтонския“ такъв. Търсенето на симетрия в тяхното противопоставяне бе очевиден опит да се легитимира нова група от разбирания за политическо и икономическо управление. Постепенно обаче тези опити за популяризиране бяха притъпени и намаляха, хората, които ги повтарят станаха по-малко и тезата се чува все по-рядко. Оказа се, че глобализацията носи проблеми на всички, а не просто на „залязващия“ Запад. Нещо повече, подобна критика удобно отделя и подминава разширяването на либералните модели в международните отношения и създаването на една сравнително свободна среда на сигурност и предвидимост, която улесни различните модернизационни проекти извън Европа. В източна Азия това доведе до сдържането на милитаристична Япония и превръщането й в модерна икономика, макар и със силно корпоративен модел на развитие. Това обръщане на Япония навътре, осъществено най-вече с намесата на САЩ, пък осезаемо намали рисковете за регионалната стабилност и на практика улесни икономическата модернизация на Китай и поредица от други по-малки държави. Регионалната стабилност, патовото противостоене между СССР и САЩ и сдържането на Япония позволиха фокусирането на китайския елит след 1978 година върху така необходимите реформи. Отделно от това, именно в тази среда възникнаха „малките тигри“ след 60-те години на миналия век (южна Корея, Тайван, Сингапур, Хонг Конг), които сега от своя страна „изтеглят“ по-малките и бедни икономики на държаните от АСЕАН. Очевидна е съща така връзката между разпространението на либералната глобализация и експортно – базирания икономически бум на Китай, на практика точно сега отхвърляната среда на свободна търговия и отворени пазари имат решителен принос за това, което е страната днес. Към този списък можем да добавим и това, че китайците дълго време са „свободен ездач“ по отношение на близкия Изток, от чиято сложна политика те странят, но на чиито енергийни ресурси разчитат толкова много. Очаквано обаче подобен анализ отсъства от наратива на актуалните критици на Запада.
Всичко това не означава, че твърде много западни коментатори и политици не влязоха в капана на самозабравянето, на безкритичното приемане на исторически успешните модели. Някои ги превърнаха в напълно универсални рецепти за автоматично генериране на „прогрес“, започнаха да ги мислят като вътрешно безпроблемни, придобили валидност извън времето, точно в неговия обявен край. И после, очаквано, историята напомни за себе си. Тази грешка обаче не е и не може да бъде основание за пълзящата ревизия на този исторически отрязък. Остава въпроса в каква степен нахлуващата пост-фактическата нагласа ще успее да пренареди най-близкото ни минало. С всички последствия от това.
