Българската приватизация очевидно ще е вечна! След известно затишие, тя отново е в центъра на институционалното внимание. Новият главен прокурор обяви, че праща приватизацията на ДАНС. Мащабът на заявената проверка е стряскащо комичен – ще се гледат всички сделки, всички плащания, целия следприватизационен контрол, събирането на всякакви задължения по тяхното неизпълнение и неизпълнението на събирането на неизпълненото. И още – как е водена документацията, какви проверки са правени, какво е отразявано в съответните регистри, какви доклади е писала Сметната палата и какво е правено по нейните препоръки. Във всичко това има комедия и трагикомедия. Комедийно е, ако някой си мисли, че всичко това е въобще реалистично. Да оставим служителите на ДАНС за момент, за изпълнението на подобна задача трябва да спре държавата и с това да се захване де що има грамотен държавен служител. Ако пък си замислим за общото ниво на ефективност на администрацията, ще е любопитно някой да се захване да изчисли колко време е нужно, за да се направи качествено нещо подобно.
Трагикомедия е, че през 2020 година ключови публични фигури отново се занимават с подобни упражнения. Всъщност, периодично някой се сеща за темата. Журналисти припомниха някакви неизпълнени обещания на ГЕРБ отпреди няколко години за премахване на давност, подсетихме се и за емоционалния транс, в който изпада бившата ком партия, когато има повод да заговори за лошата приватизация и лошия капитализъм. Такива моменти обаче най-вече болезнено подсещат колко обезсърчаваща е дълбочината на срива на българската политика. Целият свят се е захванал да мисли какво да прави с бъдещето, как да си подготви нацията за трусовете на глобализацията, дигитализацията и какво ли още не. Ние обаче имаме далеч по-важна задача – да ровим безпаметно там, откъдето могат да се пръкнат поредните бездарни и изтъркани аргументи на стерилната псевдополитическа българска битка. Едно предпоследно ровене в дълбоката яма, от която всеки може да извади някакво зайче по свой цвят и предпочитание.
Отсега е ясно какво ще се случи, вариантите не са чак толкова много. Вариант 1 – за всичко е виновен Иван Костов! Този вариант е вече толкова изтъркан, че на по-младите поколения трябва да им се обяснява неговия смисъл. Вариант 2 – сам съм си, други няма! При него, новият главен прокурор лъска имидж на борец за справедливост в продължение на месеци, но „системата“ и всички в нея застават на пътя на великата, космическа справедливост. Вариант 3 – мачле с много участници. При него, знайни и незнайни партии злоупотребяват с думи по темата, обясняват своята безценна гледна точка и настояват „за справедливост и наказание за виновните“. Вариант 4 – всичко е толкова нелепо, че просто потъва във „високата трева“. „Проверката“ става толкооова сериозна и задълбочена, че просто никога не свършва. Вариант 5 – новият главен прокурор просто си е набелязал някакви хора и търси легитимна вратичка, през която да мине. Сигурно могат да се измислят и още варианти, все така безсмислени и нелепи.
Естествено, цялата полит трупа моментално и в един глас се ентусиазира. Финансовият министър обясни, че „колкото повече се знае за приватизацията“, толкова по-добре. Каквото и точно да означава това, щото от много дълго време не научаваме нищо съществено, но пък слушаме тонове глупости. Депутат от ГЕРБ обяснил, че така щели да лъснат социалистите и хората щели да си спомнят кой е контролирал прехода и неговите резултати. Нинова и тя веднага хвана добре познатата реторика за ужасния и несправедлив преход и т.н., знаете плочата. Въобще, всички единодушно обявиха колко много се радват, че новият главен се е хванал с темата. Всеки нещо чака да получи от поредното завъртане на моабета. Но всичко това е очаквано. Най-фрапантно все пак е поведението на главния прокурор, който лети като Батман из България и се е захванал, с каквото му роди въображението. Което е не само ненужно, но и доста подозрително. Ако иска наистина да свърши нещо, да се хване с два – три проблема и просто да ги докара до успешен край. Защото сегашното просто не прилича на сериозен ангажимент, а на стартова институционална превъзбуда, от която сякаш той не може да се отърси.
