През 1952 година ориенталският отдел на държавната библиотека в София издава книга с описателното и малко тромаво заглавие „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд“.
Около годината на нейната поява има някаква странна и изкривена историческа логика. Това е време, което ще остави в новата ни история горчиво сладникавия спомен за култа към личността на един жив министър-председател – Вълко Червенков. Това е време, в което националната ни библиотека носи името на един отскоро мъртъв министър-председател – Васил Коларов. Изминали са само някакви си седем години от „работата“ на така наречения Народен съд.
Съдържаща в себе си преведените от турски на български документи от съдебния процес, предхождащ смъртната присъда и обесването на Васил Левски, тази книга ще има особена съдба. Въпреки, че по-късно ще бъде няколко пъти преиздавана в лимитирани тиражи, книгата и до днес остава някак мълчаливо и встрани от обществения „разговор“ за Апостола на българската свобода.
Защо ли?!
Популярната, патриотична и патетична представа за Васил Левски, създадена и създавана вече 147 години от образователната система, празничния национален календар, литературните текстове, тържествените речи, обгражда образа му с думи, думи, думи. В това словесно изобилие се е наложила и убедеността в мъченическото и героично мълчание на Апостола – пред съда и пред бесилото.
Така е. Ако изпишеш икона, по-късно ще осъзнаеш, че иконите мълчат и гледат. С укор, ако имаш усещането за вътрешна вина.
Ето защо малко са запомнените днес негови думи – онези за времето, както и самотната дума от тефтерчето с няколкото удивителни знаци след нея.
А пред турския съд Васил Левски говори. Много. Дълги разпити, надлежно и внимателно вписани в протоколите и също така надлежно и внимателно преведени от екипа на проф. Александър Бурмов.
Там се чете и онова важно и добре забравено днес изречение. Казано е по време на последния му разпит от 9 януари 1873 г.: „На всеки случай, желаният резултат не можа да се получи. Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия.“
Малко след това подписва протокола от разпита, удостоверявайки с подписа си казаното и млъква.
И неудобното за съвременници и наследници изречение ще потъне в тишината на забравата.
Не става за митинг, читанка, тържествена проверка.
Но е добре да си го знаем…