Главната героиня на тези разсъждения се казва Мадам. По професия е журналистка, по призвание гейша. Това не е точно онази Мадам В., за която си помислихте. Мадам В. си е отделна личност, тя е вечна и непобедима, спи в телевизиите, за да може отрано да ни зарадва с правилните към момента мисли. Напомня ми на обикновен струг – задейства се след натискане на един бутон, изработва прости детайли, но безотказно, не му действат температура, влажност, ритане, псуване и други враждебности. За разлика от струговете с ЦПУ (цифрово-програмно устройство). Те са сложни и капризни машини – с два-три градуса да падне или да се повиши температурата в цеха, почват да се бъгват, програмите им отказват, скъпи са. Та нашата Мадам не е точно и само Мадам В., а сбор от много мадами, сега се сещам за една Мадам К., Мадам И., още една Мадам И. и много други знайни и незнайни мадами, заради които журналистиката ни прилича на онова заведение с окачения червен фенер, в което обикновено работи Мадам. Тя разбира се не е млада, но е добре поддържана – някой път носи букли и перли, друг път се барва като кифла, трети път се явява като маскирана за Хелоуин вещица.
Тук наруших – за първи път – една от клетвите си в журналистиката, а именно – никога да не пиша против колеги. Удавих се като влах – той в края на Дунава, аз в края на кариерата си. Едничко оправдание имам и то е, че в случая не пиша против конкретен човек, а против емблематичния сбор от отделни черти на отделни хора от колегията, които изграждат оня образ на прислужницата в журналистиката, заради който хората ни наричат журналя. С фъш-фъшната коса тази сборна Мадам пипа с възхита мускула на Бойко Борисов, прави му баница и му я носи на крака, задава винаги първа въпроси на пресконференция, като въпросът задължително съдържа отговора, пътува с премиера в самолет до далечни дестинации, макар и да не разбира без преводач какво се случва там, снима се пред световно известни сгради, ръси ум от всички достъпни екрани, описва Цветан Василев като най-великия банкер (преди години), Ахмед Доган като най-великия политик (преди и сега с една конфузна пауза помежду им), Бойко Борисов като най-праведния духовен син на папата и тук вече закъсвам, защото прислужническите текстове за Бойко Борисов са толкова много, че не мога да ги изброя. Чудя се дали някой не се е сетил да ги събере в един учебник, който да се изучава във Факултета по журналистика как в никакъв случай не бива да се пише. Специално за този факултет това би било много полезно. От десетилетия там се учи как трябва да се пише и говори, но резултатът е спорен. Може би ако се изучава как не бива да се пише и говори, в главите на колегите ще светват някакви червени бутони при нарушаване на стандартите.
Какъв, ще речете, е този чак толкова голям нов повод за гняв толкова непреодолим, че да се наруши професионална клетва. Не е голям поводът. Просто в моята чаша на търпението вече няма място и тази капка прескочи ръба. А капката е следната. Надзаглавие: „Държавното обвинение отправи послание за националния празник“. Заглавие: „Прокуратурата поздрави българите за 3 март с песен на Гешевия род“. Ще се наложи да внеса малко обяснение за поздравителния видеоклип. Певец, акордеонист и барабанчик във везани ризи и елеци пеят пред паметната плоча, поставена от признателните потомци в с. Гедлево, по случай 180-годишнината на основоположника на Гешевия род отец Партений. Ето как продължава това четиво: „По легенди и предания началото на Гешевия род е поставено около 1760 г. в една от осемте махали на с. Извор, Босилеградско, намиращо се на 4 км североизточно от Босилеград и на 2 км от сегашната граница между Сърбия и България.“ Тези точни параметри са дадени в случай, че искате с джипиес да попаднете точно на мястото, за да се поклоните и поднесете благодарствен букет, венец или друг атрибут на признателност. След това географско оразмеряване дописката (съжалявам, не мога да я определя, не съм учила такъв жанр) преминава в народна приказка. Основателят на рода се наричал Георги, той имал синове, внуци, единият от тях се оженил през 1830 година за една от най-красивите жени в района. „След като му родила две деца, тя се разхубавила още повече.“ Тук се появява зъл турчин насилник, който си намерил майстора в лицето на съпруга, после хайдутство, още братя, деца и внуци, за да се стигне след дълъг и подробен разказ до регистрирани 237 синове и 201 дъщери. Историята на рода е славна и по никакъв начин не заслужава ирония или подигравка, само не знам защо разпространилият я „имидж мейкър“ я е написал като за ирония. Защо въобще я е написал и разпространил като поздрав? И защо – най-вече – няколко издания са я разпространили до последния ред, който гласи: „Главният прокурор Иван Гешев е от разклонение на рода.“
Че има некадърници, които в опита си да създават имидж постигат „нямидж“ с такива дълги и патетични текстове, това е ясно. Че има изпълняващи ролята на журналисти подмазвачи, които да пуснат такъв текст, също е ясно. Но къде е тук претенцията на главния прокурор за деловитост, която засега успешно демонстрира, че да разреши такава недомислица? Така националният празник наистина заприлича на скарана циганска сватба, в която всеки сват и брат си празнува на различно място (даже в различни държави) и „нашата“ маса поздравява „вашата“ маса с каквато песен му хрумне.
Целият този гняв щеше да е пресилен, ако се отнасяше само до този последен случай на лакейство. Не е точно само то бедата. Бедата е много по-голяма. Журналистиката беше съсипана, стъпкана, подиграна, използвана, захвърлена. Ние го направихме! Ние не се сдружихме в синдикат, който да ни защитава пред работодателите. Ние не въведохме саморегулацията, което означава да посочваме и осъждаме прислужването, затова то процъфтява. Ние не приехме етичен кодекс, който да защитава стандартите в професията и нас от работодателите, приеха се някакви съчинения, договорени и подписани от собствениците на медии. Сега тук-там остават някакви имена и местенца , в които свободата на словото се тълкува не само като право да говориш, но и като право да знаеш, да имаш достъп до всяка информация, да имаш сигурност при разследване, да бъдеш гласа на безгласните. Когато и те бъдат убити, журналистика просто няма да има. Ще се наложи следващите поколения да я създават отново и наново.
