Впечатляващо е колко хора са убедени, че външната политика на САЩ е в Туитър акаунта на сегашния президент Доналд Тръмп. Изкушенията за това са очевидни. Езикът е пъстър, остър, често еднозначен, на моменти стряскащ и объркващ. „Америка преди всичко“ има ясен автор и неговото слово е в достъпната социална медия. Всеки може да го проследи с лекота и бързо и удобно да формира мнение. Критиците на сегашния президент често се присмиват на съдържанието на неговите туитове, търсят и намират там ежедневно потвърждение за собственото си възприятие спрямо него. Външната политика на страната е най-вече там, в дългата поредица от съобщения с 140 знака. Комбинация от поне три фактора доведе до ситуация, в която всеки има убедено мнение за външната политика на САЩ. Тя е в отличителната фигура на сегашния президент, еднозначността на неговия външнополитически слоган и достъпността на неговото комуникиране. На изчистения език на социалните медии, политиката може да бъде бързо обобщена – САЩ се оттегля, изоставя съюзи и партньорства, руши мостове и е на път да са самозатвори. Не е особена изненада, че всъщност подобно описание е доста отдалечено от реално случващото се.
Американската външна политика е сложна и динамична пресечна точка на множество субекти и общности в страната. Те включват президента, Конгреса, държавния секретар, държавния департамент, външно-политическия establishment, службите за сигурност, бизнеса, експерти и академици и, все по-често, самото обществено мнение. Няма съмнение, че някои от тях са по-важни от други, но и няма съмнение, че различни компоненти от сложната система се движат от различни субекти и крайния резултат почти никога не може да бъде редуциран до един от тях или дори до някаква ясно обявена доктрина. Но ако мнозина толкова настояват на написаното слово, то Туитър акаунта на американския президент далеч не трябва да бъде единственото нещо, което е нужно да проследят и прочетат. След избирането на Доналд Тръмп, американската администрация обсъди и прие поне два стратегически документа, които институционализират определена оценка за глобалната среда, дефинират цели и намерения и въвеждат в ход множество политики, осъществяващи ги. Това са стратегията за национална сигурност от 2017 година и стратегията за национална отбрана от 2018 година, които са малко познати на широката публика. И двата документа имат обща основа, върху която стъпват всички последващи политики и действия. Тя настоява, че сме свидетели на завръщане на „дългосрочната, стратегическа конкуренция“ с „ревизионистични сили“, Русия и Китай. Няма и помен от илюзиите за някакъв пореден „рестарт“ с Русия, светът се завръща в достатъчно познати от историята състояния – на остра конкуренция и системен сблъсък, които предполагат множествени реакции.
През последните няколко месеца, мнозина започнаха да си задават въпроса дали има промяна в политиката на САЩ към България. След десетилетие на доста пестелива активност и ограничено публично присъствие, сякаш преди година-две американската дипломация просто мина на друга скорост. Отдавна документираното „стратегическо партньорство“ бе извадено от дълбоките шкафчета на дипломацията, които и без това са пълни с подобни малко значещи понятия и ангажименти. Поредицата от събития, съживили двустранните отношения е наистина впечатляваща. Сред най-знаковите е внезапното припомняне за тези отношения от страна на българския премиер, които от години сякаш бе забравил думичките „САЩ“ и „НАТО“. Черно море бе за лодчици, а не линия на конфликт. „Белене“ си беше предпоставен като руски проект, а не оплетен с най-различни други възможни решения и субекти. Енергийната диверсификация и либерализация си бяха клишета за посещенията в Брюксел. Малцина забелязаха, че преди неговото избиране новият главен прокурор посети САЩ в рамките на пет месеца. Закупуването на американски изтребители след десетилетия на целенасочено блокирани реформи в системата за сигурност бе сред най-важните знаци за промяна. Само за има-няма две години, енергийната ни политика получи реално „американско измерение“, с интерес и участие в почти всеки основен елемент – инфраструктура, търговия, снабдяване, пазар. Сменя се и рамката на двустранните икономически отношения, макар тук промяната да е по-бавна.
Извън съмнение е, че промяната на мащаба и интензитета на двустранното сътрудничество има връзка с цялостната рамка на външната политика на САЩ. Това е може би най-разбираемо и видимо през едно от значимите последствия на новата стратегическа рамка на Вашингтон. Става въпрос за необходимостта от укрепване на европейските периферии, които са особено уязвими по различни линии в новата ситуация на нарастващо противостоене. Промяната е осезаема в най-различни посоки. Например, форсирана е военната модернизация по цялото протежение в страни като България, Гърция, Румъния, Полша и Прибалтика като това е съчетано с продължаващо нарастване на присъствието на ротиращи американски части и насищане на Черно море с различни нови способности и активи в отговор на руската агресия. Гърция осъвремени споразумение за сътрудничество в областта на сигурността, датиращо от далечната 1990 година и на практика улесни разширяването на използваемите бази, позволи пренасочване на способности и други. В резултат на натиска на президента Тръмп върху държавите-членки на НАТО, които не изпълняват поетите ангажименти, само за една година има скок от над 34 милиарда долара във военните разходи на Алианса. В областта на енергетиката, САЩ се активизираха по линия на постигане на реална диверсификация в централна, източна и юго-източна Европа през подкрепа за връзки, терминали за втечнен газ, либерализация и други. С тази цел бе създаден специален инвестиционен фонд за над милиард долара в рамките на „Инициативата за трите морета“, която реално да свърже европейските държави по линията север – юг. Наскоро бе създадена и специална структура, която ще подпомага инфраструктурното развитие. Списъкът може да бъде продължен, но дори в този сбит вид дава достатъчно ясна идея за реалното реангажиране на страната, което контрастира с оценките и прогнозите за оттегляне и самоизолация на САЩ.
Отвъд ежедневната шумотевица на поляризирани медии, непрестанни критични коментари и снизходителни оценки, американската външна политика осъществява радикална трансформация с дългосрочни последствия. Промяна, която има много по-широка политическа подкрепа във Вашингтон и в демократическата партия, отколкото е видимо, ако човек просто следи суматохата, която обгръща сегашния президент. Мнозина в тези среди се въздържат да изразят своята подкрепа за преосмислянето и преформатирането на външната политика, поради притеснения да не си навлекат съответния хейт от дори минималното приближаване до сегашната администрация. Критиката за острата реторика и поведение спрямо съюзниците е по-скоро в полето на инструментариума, отколкото в това на съдържателното различие. За нашия регион, последствията от новата стратегия могат да бъдат значими и еднозначно полезни – от реангажирането и интеграцията на западните Балкани до реалната реформа на българската система за сигурност и енергийния батак, който се поддържа от множество корупционни мрежи за сметка на българските граждани и бизнес. Независимо от изкушението и удобството, това обаче трудно може да се разбере от Туитър. По-скоро ще го разпознаете по ужасената и истерична реакция на тези хора и групи в България, които желаят тя вечно да остане в зоната на геополитическия здрач.
