Има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето: Време за раждане и време за умиране. Време за насаждане и време за изкореняване насаденото. Време за убиване и време за изцеляване. Време за събаряне и време за градене. Време за плачене и време за смеене. Време за жалеене и време за ликуване. Време за разхвърляне камъни и време за събиране камъни. Време за прегръщане и време за въздържане от прегръщането. Време за търсене и време за изгубване. Време за пазене и време за хвърляне. Време за раздиране и време за шиене. Време за мълчание и време за говорене. Време за обичане и време за мразене. Време за война и време за мир. („Еклесиаст“ гл. 3)
Нечакано и непредвидено времето се усука около самото себе си и в следващия миг вече не приличаше на нищо, в което сме пребивавали. Вчера… Вчера всичко изглеждаше толкова лесно, както се пее в онази вечна песен. Но днес изобщо не е като вчера, а утре е неизвестно. Не знаем дори кога ще настъпи утре. Времето се превърна в неизвестна величина и прозвуча призив за устойчивост поне в пространството: Стойте си вкъщи! Не е време за навън, пътувайте навътре! Отворете Еклесиаст на глава 3 и вижте, че на всеки под това слънце му се е налагало на разбере, че има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето. Продължете да четете.
„Време за раждане и време за умиране…“ Ванчето е птичка божия, блуждаеща душа на квартално отглеждане. Седи на бордюр до супермаркета, произволно червисана и безпричинно ухилена, бие бира, пафка цигара, ако някой я е почерпил и си тактува с крак музиката от малко транзисторче, с което не се разделя. Ако човек не я познава доста ще се стресне, Ванчето изглежда като статистка от филм след Апокалипсиса. Че и репликите ѝ такива. Душа, вика, ти тоз път няма да умреш. Душата в случая съм аз. Аз – вика Ванчето, – се моля за теб, пък и не си си свършила работата на тази земя и господ няма да те прибере. „Каква ми е работата на тази земя, която имам още да върша“ – питам Ванчето. Е, как каква – учудва се Ванчето, – да ми даваш стотинки за бира. Тя е права, разбира се. Времето за умиране най-вероятна настъпва, когато вече нямаме желание или сили да даваме. Когато онова, което можем да даваме, е свършило. Раждането е най-многото, което ни е дадено – от нашите родители и онова тайнство, което за най-кратко наричаме Бог. Това дадено е толкова голямо, че цял живот го връщаме и само смъртта изравнява сметката.
„Време за насаждане и време за изкореняване насаденото.“ Мъжът ми сади дръвчета. Посади пред сградата. Две пораснаха, едното го прекършиха деца. Той пак посади на неговото място, пак го пречупиха. Той не се отказа, посади трето, но и децата не се отказаха, счупиха го. Тогава насади ново, цяла зима отглеждано на покрита тераса, за да се прихване. А в съседната рекламна агенция поръча надпис, който закрепи близо до дървото. На него пише: „Аз съм полски бряст. Отгледан съм от семе на известния сливенски Стар бряст. Грижете се за мен! Пазете ме!“ И децата от квартала цялото изминало лято поливаха малкото брястче с бутилки. А то расте. Децата са негови и то е на децата. Времето за насаждане не е дата в календара, то е повик на душата.
„Време за убиване и време за изцеляване.“ Принудителният престой вкъщи разтегля минутите. Те се точат мудно и лепкаво, в началото не знаеш как да се вплетеш в деня си. Не гълташ кафето си между два мейла, пиеш го на тераса, бавно, на ситни ароматни глътки и откриваш, че то има друг вкус. Не подтичваш по служебни коридори, не се задъхваш по стълби, не преглъщаш бърз дюнер. Откриваш сладостта на бавния живот, в малкото пространство на дома бързането е комично. И си спомняш оня афоризъм, че дяволът не е в бързането, той е самото бързане. Какво е тогава бавното, внимателното, осъзнатото движение или действие? То е изцеляващо за ума, за тялото, за душата. Онази притча, в която индианците спирали и сядали, за да настигне душата тялото. Бавното, внимателното, осъзнатото е ритъмът на душата.
„Време за събаряне и време за градене.“ Общоприето е, че един навик се гради за 21 дни. Някак логично е и за толкова да се разрушава. Но не е точно така. Спрях да пуша, когато коронавирусът беше все още само в Китай. Нечестно ми се стори към белия ми дроб да го дебне опасност едновременно от толкова далече и от толкова близо като самата мен. Казах си, че е време за събаряне на този навик. Но все още се боря, особено през нощта, когато сънувам, че пуша. През деня е по-лесно. Събарянето не е по-лесно от граденето. Вие какво съграждате в тези дни, какво събаряте? Сега имаме повече време и за двете неща. Не само да ги свършим, но преди всичко да ги видим. Защото когато живеем пъстро и шарено, шумно и заедно, по-трудно се вижда (а още по-трудно се усеща) на кое му е дошло времето за събаряне и на кое за изграждане.
„Време за плачене и време за смеене. Време за жалеене и време за ликуване.“ Знаеш ли – пише ми колегата Христо Христов, – в Казанлък разрешават само по осем души на погребение. Христо е сериозен човек, не разпространява фалшиви новини, вярвам му, но нещо ми е неясно. „Мъртвецът брои ли се?“ – питам. Той ми отговаря в същия дух: Не казват дали и попа се брои, както и кой да е с ръкавици. Смеем се. Човек може да се смее на същите неща, на които и да плаче. Но докато се смеем аз броя кои ли осем човека ще бъдат на моето погребение. Е, как може да не казват дали в това число влиза и мъртвият, как сега да пресметна?
„Време за събиране на камъни и време за разхвърляне на камъни.“ Колко ненужни неща имам вкъщи? Дрехите в гардероба изведнъж станаха излишни. Отварям го – имам дрехи за поне десетина извънредни положения. Почвам по правилото, че всяко нещо, което не е обличано две години, е за изхвърляне. Останаха наполовина. Животът ни е съставен от чекмеджета. В такива моменти разбираме, че са задръстени. Сега е моментът да ги почистим. С книгите е лесно. Там имам правило – ако ми се иска да прочета една книга за втори път, задържам я, останалите нося в читалищната библиотека. Книгите, които ни се иска да прочетем за втори път са камъни за събиране – сега им е времето да ги отворим отново.
„Време за търсене и време за изгубване. Време за мълчание и време за говорене.“ Странно. В тишината на дома някои разговори по телефона започват да изглеждат кухи, празни, излишни. А други натежават, като че ли думите са дълго шлайфани, докато заблестят, сложени са в обков и падат тежко върху кадифе. Смисленото и безсмисленото чертаят нови граници – как не съм забелязала досега, че…, защо не съм видяла как….чак сега ли ми става ясно защо… Премълчавани неща изведнъж стават важни за говорене, често говорени неща се отпращат в тишината, където винаги им е било мястото. Думите, паузите, въпросителните и удивителните заемат местата си.
Не е загубено това време, не е.
