Тази приказка я знам от баща ми. А той я знае от неговия баща. Не съм я чувала другаде.
Било края на лятото и ято щъркели поели по дългия път на Юг. Най-отпред летял най-големият и силен щъркел. Той знаел пътя и водел останалите. От време на време се обръщал и поглеждал назад. Щом видел, че някое малко щъркелче изнемогва и изостава, той го поемал на гърба си и го носел, докато то си почине и събере отново сили.
И всеки път големият щъркел питал малкото:
– Сега съм още млад и силен и мога да те нося, но какво ще правиш, когато остарея и няма да мога да го правя?
– Тогава аз вече ще съм голям и силен и аз теб ще нося – отговаряло щъркелчето. След кратко мълчание щъркът го избутвал от крилата си и го оставял да се оправя само, без да поглежда повече към него.
Така се случило веднъж, два пъти, три пъти.
Накрая щъркелът се върнал назад и взел нaй-малкото и слабичко щъркелче от ятото. И както и преди, попитал и него:
– Сега съм още млад и силен и мога да те нося, но какво ще правиш, когато остарея и няма да мога да го правя?
– Тогава аз вече ще съм голям и силен и аз ще нося малките щъркелчета – отговорило то.
– Спи тогава, почивай, събирай сили да пораснеш – казал щъркът. Млъкнал по щъркелски и продължил да го носи.
Сетих се за тази приказка сега, когато всички си задаваме толкова въпроси за това как да продължим напред и как да стигнем Юга. Дали да надхитрим вируса като спазваме строга социална дистанция и се залостим у дома? Или като се прегърнем и изработим колективен имунитет срещу него? Дали да го идентифицираме като разчитаме на скъпите и бавни тестове? Или да заложим на другите – евтини и бързи, но все още спорни?
И въобще – дали да спасяваме живота на хората тук и сега … или да спасяваме икономиката, без която няма живот?
Трудно се отговаря на тези въпроси, когато човек не е нито микробиолог, нито макроикономист. (Повечето хора не сме). Още по-трудно става, когато експертите съвсем разумно обясняват, че дилемите изобщо не са толкова прости – например, фокусирайки се основно върху лечението на болните, ние всъщност спасяваме не само пенсионерите, но и млади хора – бъдещи производители на БВП. Ако пък дадем приоритет на икономиката, (която все още е жива), това би генерирало средства за по-успешното дългосрочно лечение на болните. Защото ако едно нещо е ясно, то е, че тази криза няма да отмине бързо. И никой не може да гарантира, че догодина вирусът няма да се върне мутирал и битката да започне отново.
Ако все пак се опитаме да подкастрим с бръснача на Окам всички оплетени разклонения в гората от въпроси, то може би ще открием, че всички те имат един общ корен – дали да помислим първо за тези, които са ни отгледали и пренесли на гърба си, или да се погрижим за тези, които ние трябва да пренесем напред? Подобни опростени формулировки могат да звучат подвеждащо или отвлечено, но всеки от нас е бил изправен или вероятно ще бъде изправен пред тази проста дилема – дали в критична ситуация да се погрижи за болното си дете, или за болния си родител, при положение, че физическите ни възможности са ограничени.
Ако сте гледали филма „Изборът на Софи“, вероятно сте благодарни на всички богове, че са ви спестили принудата да избирате между две любими същества. Но днес в известен смисъл се налага всеки индивидуално, но и заедно като общество, да направим този избор. Той ни е нужен, за да разполагаме все пак с някакъв план за действие за справяне с кризата, около който да има относителен граждански консенсус. Иначе ще продължим да чертаем различни пътища и да организираме различни Щабове. И всеки Щаб ще си тича в неговия коридор, а ние ще окуражаваме своя фаворит от трибуните във Фейсбук.
За съжаление реалността е пълна с иронии – България разполага с твърде ограничен човешки ресурс, но затова пък финансовите й възможности са лимитирани. И затова е особено важно да решим къде и в каква последователност ще вложим усилията и средствата си – за да не се окаже, че сега спасяваме животи, за които след пандемията няма да има живот. Това е въпрос, който има множество чисто икономически, но и тежки морални измерения. В крайна сметка обаче той се свежда до едно – дали най-големият ни страх е този за настоящето (брой на заразените, болните, брой болнични легла, обдишващи апарати, хора в рискова група, наличен медицински персонал и т.н.) или този за бъдещето (брой икономически здрави фирми, интубиран малък и среден бизнес, опазени граждански права, независими държавни институции и т.н.)
Психолозите казват, че в йерархията на човешките страхове на първо място стои този от измиране – не просто от смъртта, а от изчезване от лицето на земята. Той е в основата на пирамидата на всичките ни най-страшни опасения. Едва на върха на тази пирамида стои страхът от „смъртта на егото“. Това са ситуациите, в които губим усещането си за лична значимост и се срамуваме дори пред самите себе си. Без съмнение всеки морален избор слага на карта егото ни.
Но ако смисълът на живота е в това да има още живот, то изборът е ясен. И той е в защита на бъдещето. Това обяснява защо онзи италиански свещенник се отказал от дихателния апарат в полза на друг болен млад човек. И защо е толкова важно да опазим това, което имаме като налична икономика и функциониращи демократични институции. И защо онзи стар щъркел се погрижил единствено за щъркелчето, което дало правилния отговор.
