Сред многото логични и недотам въпроси от брифингите за извънредното положение имаше и един за връзката между тютюнопушенето и белодробните усложнения при коронавируса. „Тази дисертация ще се пише след епидемията”, обясни чичо Ужас с генералските дрехи, видимо доволен от възможността да даде ясен и неангажиращ отговор, при това без излишно високомерие. Не само тази, а още много други десертации ще се напишат след края на пандемията. И поне няколко ще бъдат посветени на предизвикания социален хаос – неговата ранна симптоматика (отричането), развитие и степени на тревожността, технологии за управление (реално или привидно) на хаоса, стереотипи в поведението на различни социални групи, както и на властта, медийни проекции на страха, манипулациите, врявата в социалките и т.н. Впрочем на тази тема има немалко литература, свързана с предишни пандемии като холера, чума, туберкулоза и испански грип, познат още и като инфлуенца. Новото е, че Ковид 19 се появи в епохата на социалните мрежи и G-5 технологиите и в някаква степен им съперничи по вирулентност.
Да се твърди с откривателски тон, че след пандемията светът няма да е същият, би звучало елементарно и преди пандемията. Ясно е, че ще е друг и вече напреднаха теоретичните упражнения на тази тема. Извън някои радикални прогнози от типа на „край на глобализацията”, „разпадане на ЕС”, „крах на либерализма” и т.н., които едва ли ще се сбъднат (нека вметна, че бидейки глобален проблем, пандемията отваря нови хоризонти тъкмо за глобализацията), има и дребни на пръв поглед неща, които сигурно ще се променят. Дребни, но важни и свързани с интимния свят на човека.
Изглежда хората вече няма да се целуват. Или не както преди. Край на безразборните нежности. Навикът на французи, испанци и италианци, когато се срещат, да се целуват по три пъти (с допиране на бузите) вече ще изглежда като девиация. Не само известната целувка на Брежнев и Хонекер, но и „Целувката” на Роден ще стои като опасна отживелица от миналото. А калифорнийската целувка на Кобрата си е чисто углавно престъпление. Поне за известно време ще е така, а за след това, не се знае. Преди пандемията авторитетни учени обясняваха, че по принцип целувката подобрява имунитета, макар че при нея се обменят около 80 млн бактерии. Или тъкмо заради това. Но сега точно тази тема не е на мода. Със сигурност да целуваш някого през маска не е никак вълнуващо. Макар че някакви младоженци го направиха, хем пред ТВ камера.
Не само целувката може да остане в миналото, но и ръкуването. Казват, че то било по-опасно дори от целувката, защото, съгласете се, че човек пипа много повече и по-различни неща от онези, които целува. А не върви някак след като любезно си се ръкувал с някого, дискретно да използваш дезинфектант. Освен ако това не се превърне в някакъв нов ритуал и етикет. Да речем, ръкуват се двама души, след което всеки вади от джоба си шишенце и капва на ръката на другия. Един вид доверие скрепено с дезинфектанта на другия. Впрочем сигурно и други неща от общоприетата етикеция са се зародили при някакви подобни обстоятелства. Примерно, да се подава ножът винаги с дръжката напред или да се отлива капка вино в собствената чаша, преди да се разлее на гостите. Нещо ми подсказва, че в генезиса на тези правила има смътен намек за ранени и отровени хора.
Възможно е пандемията да се окаже ново цивилизационно стъпало, променяйки структури на личността и на всекидневието. Какво имам предвид? Според Норберт Елиас (автор на класическото изследване „Относно процеса на цивилизация”, 1939) цивилизацията е постоянен процес и не е завършен. Смисълът му е, в това че не свършва. Не е като историята, която според Фукуяма уж беше свършила в началото на 90-те. Та Елиас твърди, че през епохата на Ренесанса хората са започнали да изместват прага на срама и неловкостта. Поведение и жестове, които по-рано са се приемали за нормални, постепенно започват да изглеждат неуместни. В дворцовите и градските общества на Западна Европа постепенно се налага една култура на „недокосване на телата” в най-широк смисъл. Хората започват да изграждат прегради между телата си. Тази тенденция има различни проявления – в дворцовия церемониал, етикецията, облеклото, перуките, нивата на формалност в общуването. Докосването (не само физическо, а като цяло нарушаването на личното пространство) е подчинено на строги регламенти и отклоняването от правилата е съпроводено с чувство на неудобство и срам. В бита това е отразено с появата на столове вместо пейки, хранене от индивидуални съдове, а не от обща паница, отделни чаши, поява на вилици, салфетки и т.н. По това време в Западна Европа се появяват множество наръчници за добро поведение. В основата им стои един трактат на Еразъм Ротердамски от 1530 г. озаглавен “De civilitate morum puerilium” (за учтивостта в обноските на детето), многократно превеждан и издаван по-късно.
“Най-благоприлично е да се използват само три пръста, а не да се взема с цяла ръка”, пише Еразъм и съветва също да не се плюе на масата, да не се връща сдъвкана храна в общата чиния, кокалите да не хвърлят, а дискретно да се пускат под масата и други такива. С две думи – изискана работа. Около век по-късно в една поема на маркиз дьо Куланж се казва: “Някога се е ядяло от обща паница и са топили хляба с пръстите си във соса. Днес всеки яде с лъжица и вилица от собствената си чиния, а от време на време лакеят мие приборите в бюфета.”
Елиас не посочва конкретни събития, причинили тази трансформация, но други автори са склонни отчасти да свързват цивилизационния процес с чумните и други епидемии, които предизвиквали сериозни размествания на социални пластове. Иначе казано, човек няма как да знае как точно едно събитие ще предизвика поредица от други. Веднага може да дадем пример с появата на каскета. Тази характерна мъжка шапка, придаваща простодушно и някак свойско излъчване на главите на отделни политици и главни прокурори, всъщност е създадена в края на по-миналия век за удобство на велосипедистите. Не е било удобно да се кара колело с цилиндър или с бомбе. Но ето че върши и друга работа.
Изглежда Ковид-19 ще стане причина не само за ново подреждане на сфери като икономика, политика, здравеопазване, култура, спорт и развлечения, но и за нови ритуализации на бита и всекидневието. Носенето на маски е на път да се превърне в дрескод. (Както и в регламентирана защита срещу технологиите за лицево разпознаване.) По улиците вече има разни материи, цветове и десени. Освен модният сред анестезиолозите десен на черепчета и кости, вече има и маски с малки коронавирусчета. В Индия две новородени близначета били кръстени Корона и Ковид, както и в Мексико млада жена си кръстила бебетата Корона и Вирус. Работата от къщи за много професии може да се превърне в норма. Което ще направи много офиси излишни. Възможно е скоро наистина да се появи истинско електронно правителство. Което пък ще направи част от администрацията ненужна. 11 септември 2001 промени напълно самолетните пътувания; никакви опасни предмети и течности в багажа. Сега няма да може да се пътува с температура.
Възможно (и логично) е да бъдат преосмислени здравните системи като индустрии, основани изключително на идеята за формиране на печалби. Видя се, че инфекциозните отделения не са сред печелившите звена на болниците, особено в условия на пандемия.
Изглежда понятия като „провинция” и „провинциалност” ще останат в миналото, ще изчезнат, след като някакви белтъци са се свързали погрешно в тялото на някакъв прилеп в китайския град Ухан и всичко това три месеца по късно предизвиква катастрофа със стотици жертви в Бергамо. Вече няма провинция. Така презираната доскоро миловидно ленива и съзерцателна провинциалност може да се окаже обект на нови носталгии.
Като всяка криза и тази роди своите шумни проповедници и пророци. Някои я тълкуват като провиденциално послание: „Светът е греховен, ударил го е на безмислени забавления, безкраен купон, руши планетата поради чрезмерна алчност и ето, Бог идва да накаже със силна ръка модерния Содом и т.н.” Други виждат поредната световна конспирация, излязла от неизвестна лаборатория. Нещо съвсем реално – един вирус – се опакова се в метафори, пуска се да се търкаля през мониторите и телевизорите и ужасът расте като снежна топка. Всъщност става дума за няколко белтъка, които са се свързали по особен начин, така че да объркат света. Което говори за света.
Станислав Лем в едно есе-мистификация развива интересна идея за културата като грешка. „Човешките общности създават културата в резултат на грешки, неуспешни опити, пропуски, заблуди и недоразумения. Хората, възнамерявайки да направят едно, всъщност вършат съвсем друго; стремейки се да разберат подробно механизмите на явленията, те ги тълкуват невярно; в търсене на истината стигат до лъжа — и така възникват обичаите, нравите, светините, вярата, тайната, така възникват завети и забрани, тотеми и табута… Хората вдъхват живот на абстракцията — и се появява представата за бога, възниква еклектична смесица от митове, каквато по същество е всяка религия…Но когато върху тези дреболии възникне система от понятия и ценности, когато грешките, нелепостите и недоразуменията се натрупат достатъчно много, за да образуват, казано на езика на математиката, ЗАТВОРЕНА система, човек вече сам става пленник на онова, което, макар по същество да е случаен куп от всякакви глупости, му изглежда като висша необходимост.” В този контекст би могло да се добави, че и животът е грешка, някаква космическа приумица, поредица от грешки, които се пораждат една друга и така светът върви напред и преуспява. Ковид-19 е просто част от грешката, заради която и нас ни има.
