„Има ли достатъчно оборудване и материали за лична защита на всички, предоставящи медицински услуги? Ако да, кои са индикаторите за наближаващ недостиг? Ако не, трябва ли националния стратегически резерв да бъде използван за тяхното набавяне?“
Това е само един от десетките въпроси, съдържащи се в наръчника за реакция на пандемии от 69 страници, изготвен от американския съвет за национална сигурност през 2016 година. Документът е изработен веднага след утихването на епидемията от ебола през предходните две години, а САЩ са сред най-активните участници в борбата с нея и на практика структурира цялостна система за управление и реакция при подобни кризи. Проучване на ‘Politico’ наскоро разкри, че още в своето начало новата администрация на Доналд Тръмп е брифирана за нея, но така и не я приема. По-късно е разформирована и дирекцията за глобална здравна сигурност. Налагането на данните и обстоятелствата от последните няколко месеца върху рамката и предписанията на стратегията пък показва, че всъщност критичната точка за реакция е била още през последната десетдневка на януари.
Годината е 2003-та, SARS заразява над 8000 души в Китай, а 774 умират от новия вирус. В продължение на месеци след това, държавата ще бъде принудена да се оправдава, че не е крила информация, независимо от десетките критични репортажи. Разбира се, съвсем точна картина е трудно да бъде съставена за случилото се, но Пекин предприема множество промени в системата си за реакция, която да отнеме поне част от стимулите на местните власти да крият притеснителни данни за нови заболявания.
Една от тях предвижда директен канал за комуникация между отделните болници и централните власти в случаи на необичайни медицински казуси и болести. Алгоритъмът е разписан така, че дори само три случая на непознато заболяване трябва веднага да активира комуникация със здравните власти в столицата. Системата е електронна, но според описанията на мнозина експерти така и не сработва, най-вероятно от притеснения за последствията. Нещо повече, сегашната структура продължава да е прекалено сложна. Например, за да бъде потвърден даден случай, той следва да бъде изследван в самата болница, на градско ниво и в националните централизирани лаборатории като междувременно биват информирани провинциалните и националните здравни власти.
Сегашната пандемия има поне една специфична характеристика – тя на практика поставя на изпитание всички политически системи по света. Предходните от последните няколко десетилетия бяха много по-регионално концентрирани и така и не проблематизираха всички системи за реакция и управление. Затова и ударените от предишните вълни бяха първите принудени да правят промени и това се случи в почти цяла източна и югоизточна Азия, в зависимост от спецификите на отделните държави. Вариациите в тяхната реакция произтичат от различната пресечна точка на политическа традиция и система, технологично развитие, степен на интегриране на процедурите в системата за сигурност и развитие на гражданското общество. Например, Китай се опита да омекоти институционално дилемата на прекалената йерархизация и стимулите за бездействие на по-долните нива в съчетание със система за реакция, базирана на свръхконтрол.
В Тайван нещата изглеждат по различен начин, там комбинацията е на мащабен изпреварващ мониторинг, мощна паралелна институционална мрежа за реакция и интеграция в системата за сигурност. Изграждането на институции и алгоритми за управление при пандемии в тази част на света е комбинация от планиране и реакция на предходни трагедии. По-високата честота на природни сътресения също от десетилетия принуждава правителствата да мислят и планират.
По-любопитна е ситуацията в западните общества. Дълги години след ускоряването на глобализацията, мнозинството академици, изследователи и политици настояваха, че бъдещите заплахи са най-вече проблем на въображението. Просто в този нов, сложен и оплетен свят няма как да предвидим траекториите на реалните заплахи, няма как реалистично да си ги представим. Сложността е непредвидимост, а тя постепенно стана алиби за бездействие на цялата политическа класа. Атентатите от 11 септември 2001 година допълнително затвърдиха това възприятие за новия свят, в който живеем. Спомнете си колко много хора тогава реагираха с думите: „кой би могъл да си го представи….“.
Без да си даваме сметка, с тази мисловна и политическа маневра ние на практика извадихме от полето на управленско внимание и отговорност огромни периметри от случващото се в света. Вярно е, че някои рискове отдавна бяха дефинирани поне абстрактно – имиграция, тероризъм, организирана престъпност, дори пандемии. Но това бяха образи, мисловни конструкции и абстрактни възможности, чиито реални модуси и траектории на възникване и развитие бяха обявени за като цяло мисловно и институционално недостъпни и следователно извън полето на управляемост и политическа отговорност. Глобалната криза от 2008 година също бе интерпретирана по подобен начин. Чухме отново „кой би могъл на предположи“, в случая връзката между американския имотен пазар и това, което последва. Така и финансовата пандемия бе обявена за нещо отвъд познанието, планирането, управлението и отговорността.
Дори да приемем подобен анализ обаче, казусът с COVID-19 е съвсем различен, поне от западна гледна точка. И това е напълно очевидно, дори ако единствено припомним, че само в рамките на последното десетилетие има поне няколко епидемии в различни части на света, които дават съвсем цялостна и реалистична оценка за рисковете – SARS, MERS, ебола. Оказа се, че европейските държави на практика нямат работещи алгоритми за реакция, нямат системна подготовка на здравните и други поддържащи структури, нямат подходящо структурирани стратегически резерви, нямат дори работещи системи за мониторинг и ранно предупреждение. Организации като НАТО и ЕС, независимо от ограничените си правомощия и ресурси, де факто стояха безпомощни седмици наред. Западният елит се е разхождал из Давос и е карал ски в Алпите, когато неговите служби за сигурност вече са знаели какво се случва в Китай. В разгара на кризата, мнозина се мъчат да си отговорят на въпроса за съдбата на глобализацията, какво ще се случи с нея, как ще изглежда светът след нея. За западния свят обаче най-важно и полезно ще бъде да изостави арогантното си чувство за недосегаемост и безотговорната и удобна парализираща теза за безкрайната непредвидимост на глобалния свят. Ако това продължи, ще се окаже, че не сме в състояние да се справим с една не по-малко опасна пандемия. Тази на лошото управление.
