Всичко започна с „Българската Коледа“ през вече доста далечната 2003 година. Първоначалната идея е на фондация „Оранжевия телефон“, която организира дарения за покупка на медицинско оборудване, медикаменти и линейки в подкрепа на болни деца. Институционализирана през президентството, тя започва да функционира като прототип на възникващата дарителска култура в страната. Основателни спорове около нея никога не са липсвали, но независимо от това ежегодната кампания постепенно се превърна в знак за ново отношение към начините, по които изграждаме връзки помежду си, генерираме солидарност и общностно усещане. Макар и плавно, културата на пряка подкрепа започна да пуска корени, успоредно с основателните критики за дублирането на средства и инвестиции. Напудреното и помпозно честване на гражданската солидарност от държавна институция и до днес провокира недоволство, но в по-широк контекст успя да ни социализира в тази практика и да я рутинизира. В известен смисъл, колкото повече се научавахме на културата на взаимопомощ, толкова повече започвахме да се дразним на превръщането й в президентска брошка.
Следващата стъпка във вкореняването на дарителската култура мина през промяната в корпоративното управление. Навлизането на т.н. „корпоративна социална отговорност“, в България най-вече предимно през западните компании, започна да трансформира тяхното поведение и отношение спрямо социалния свят около тях. Стартираха еко кампании, програми за популяризиране и спазване на различни нови стандарти за околна среда, условия на работа, права на работещите и други. Тази корпоративна стратегия изискваше съответната публичност и това неизбежно започна да умножава историите и примерите за „отговорно поведение“, дарителство и ангажимент към различни общности. Постепенно към тази иновация се прикачиха местните и по-малките кампании. Хиляди служители в тях също започнаха да променят мисленето и поведението си и генерираха ефект на социално умножаване на тези норми, стандарти и практики. Симбиозата между корпоративен интерес и медийна публичност без никакво съмнение също изигра своята катализираща роля.
Най-големият стимул за дарителска солидарност обаче дойде от провалите на различни публични системи през годините. Техният фокус бе здравеопазването, в което продължават да зеят драматични пролуки, а поредни правителства не искат и не успяват да се справят с тях. Като че ли вече се и отказаха, защото сегашното директно обяви край на реформите. Пряката гражданска солидарност се насочи най-вече към две области – детските заболявания, а после и към редките състояния и болести, които непрестанно страдат от дефицит на внимание и лекарства. Обществото попадна в ситуация на непрестанни кампании за спасяване на нечий живот, на хора, които постоянно пропадат през множеството процепи на здравната система. СМС дарителството стана ежедневие и все повече хора започнаха да го приемат като компенсаторна защитна мрежа, на която и те ще трябва да разчитат, ако изпаднат в здравен абсурд. Днешният СМС за някой непознат се превърна в надежда, че утре той или тя ще ни върне жеста. Социални и традиционни медии се трансформираха в информационни платформи за актуалните спасителни акции, които разчитаха на платените съобщения на сънародниците ни. На практика бе създадена алтернативна национална мрежа за солидарност.
Постепенно дарителската култура започна да се разпростира и в множество други области и дейности и да стимулира доброволчеството. Започна да отива отвъд здравните инициативи и обхвана най-различни пространства в обществото ни. Стартираха кампании за възстановяване на паметници на културата, черкви и образователни институции. Видяхме инициативи за възстановяване на околната среда, на замърсени части от градовете ни, за почистване на паркове и междужилищни пространства. Нещо повече, макар и в умален мащаб, тези дейности вече се случваха в цялата страна, отвъд по-специфичната среда на столицата. Те станаха и рутинни, престанаха да бъдат концентрирани около коледните празници или Великден, превърнаха се в ежедневие и престанаха да бъдат забележими. Съществена част от промяната се дължеше и на повишаване на доверието в цялостната система за дарения. Националният номер DMS не просто структурира голяма част от инициативите, но генерира прозрачност и отчетност, която много помогна за продължаващата активизация на хората. Стартира публикуването на пълни отчети за отделните кампании, за да могат да видят всички как са били похарчени набраните средства. През последните месеци пък един от най-големите футболни клубове в страната оцелява с непрестанна дарителска кампания.
Корона кризата през последните седмици пък предизвика невиждана активност, очевидно усилена от усещането за заплаха, за общностна солидарност в извънредна ситуация, дори от национално чувство. В този смисъл, няма никакво съмнение, че разширяването и укрепването на дарителската култура ще бъде сред положителните последствия на драматичната криза. В нея има и напълно неинструментална морална ценност, сама по себе си, отвъд непосредствени ползи. В най-добрият, но и не особено реалистичен, вариант тя дори може да се окаже гръбнак на възроден патриотизъм, който е контрапункт на кичозното и агресивно патриотарство. Но ще бъде грешка, ако позволим нормализирането му като алтернативен механизъм за организация и предоставяне на публични блага. Такъв риск съществува, най-малкото защото в тази криза мнозина се опитват тихомълком да го превърнат в инструмент за изместване на вниманието и въпросите към здравното управление на ситуацията и реалното състояние на болници и здравеопазване. Не можем да си позволим да забравим, че само допреди седмици се опитваха да ни обяснят, че там всичко е наред и критиките са просто нова форма на онлайн хейтърство, много и важни въпроси остават. Социалното развитие не може да бъде параван за управленско нехайство.
