От серията за Иванчо, съвсем като по братя Коен:
„Учителката пита Иванчо защо не си е написал домашното.
-Ами вчера у нас имаше пожар и дядо ми загина.
-Изгоря ли?
-Не, успя да скочи през прозореца!
-Преби се долу ли?
-Не, долу имаше пожарникари. Бяха опънали едно платно и той падна на него, отскочи и отново влезе през прозореца.
-И тогава изгоря?
-Не, пак успя да скочи!
-И тогава се преби?
-Не, нали Ви казах, че пожарникарите бяха опънали едно платно и той отскочи и се върна през прозореца.
-И тогава изгоря?
-Не, пак скочи.
-И този път се преби?
-Абе нали ви казах, че пожарникарите бяха опънали едно платно…
-Добре бе, какво се случи с дядо ти?
-Ми на пожарникарите им писна и го застреляха.“
Това „иди ми – дойди ми“ с ограничителните мерки (поколебах се дали и тук да не сложа кавички) ни вкарва в същата абсурдна ситуация, макар първоначално да изглеждаше, че държавата си е написала домашното. Или поне даваше заявки за подобно намерение, докато нейният премиер изведнъж не реши да обърне логиката на поставената задача. Ако въобще можем да говорим за логика, разбира се, защото Борисов определено не е внимавал в час, когато учителката е обяснявала, че „да бъдеш логичен, означава да разсъждаваш, използвайки единствено валидни аргументи“. А при него и аргументите, уви, напълно липсват…
И ето, седим си ние с вас по диваните, тулуп до тулупа, и вече дни наред се чудим и маем. Как при 31 заразени се обявява извънредно положение, чуди се например Слави Трифонов, а при 1600 болни мерките внезапно биват разхлабени? Или защо затвориха парковете, докато новите случаи бяха по 15-20 на ден, мае се Ясен Бояджиев в „Дойче веле“, но при 50-60 случая сега същите паркове са широко отворени? Нали трябваше да носим маски, защото „ситуацията ще се влоши“, та като почна да се влошава, каква е причината да ги захвърлим? Витоша е вече отворена, но на нея не можеш да се качиш с обществен транспорт, ама пък имаш право да се качиш на автобус 72, дето обикаля цяла София, и да си се возиш колкото ти душа иска? А, и КПП-тата паднаха, нищо че по Великден преминаването през тях щеше да ни докара чували с трупове и детски площадки, превърнати в морги, обаче тъкмо зазляването на положението ги направи излишни? В крайна сметка, за какво изобщо ни беше „извънредното положение“, щом онези, които още в самото начало се съмняваха в наложителността му, днес ликуват колко са били прави?!
Надали и самият Борисов е в състояние да даде отговор на тези въпроси, но то няма и нужда – ако не друго, през годините сме били преки свидетели на последователната му непоследователност, която прави непредвидимостта му лесно предвидима. Както съм отбелязвала и друг път, човек би могъл да заподозре, че за да напише „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“, Робърт Луис Стивънсън е наблюдавал българския премиер, само дето книгата излиза през 1886 г., а и превъплъщенията на главния герой не са толкова драстични. Освен това все пак се налага д-р Хенри Джекил да се шмугва в лабораторията си, където да забърка вълшебна тинктура, и чак тогава на негово място се появява мистър Едуард Хайд, докато в нашия странен случай раздвояването на личността се дължи предимно на текущите обстоятелства. Точно по тази причина д-р Бойко може да каже едно, а мистър Борисов – точно обратното, като между противоречивите предложения не е задължително да има големи времеви отрязъци, нито да звучат убедително. Не пречи обаче все още да се намират изненадани, като и сега имаше такива, които не спираха да изказват на глас мрачните си предчувствия, че затягането на мерките ще ни навлече диктатура. Къде ти тук „хунта“ (по БСП, и не само), щом и при първия повей на недоволство от страна на „диванната армия“ Борисов беше готов да развее бялото знаме…
Разбираемо: гледа да се хареса на всички, а критиците не са му никак скъпи, колкото и евтино да изпонакупи някои от ужким най-яростните. Но ропотът в социалните мрежи очевидно го притеснява и понеже няма как да угоди на целокупното население едновременно, един ден я кара по мутафчийски, а на следващия – по мангъровски. Естествено, въртенето му като ветропоказател създава впечатление за пълна алогичност, но за него самия логиката е направо желязна – ще пробва и така, и онака, за да „не мрънкат“, след което ще последва ново и ново завъртане в кръга на суматохата и хаоса. И няма свършване, като с дядото на Иванчо, докато на пожарникарите, образно казано, не им писне до краен предел.
Не че призовавам към такива действия, опазил ме Господ, но в безбрежния океан от често взаимноизключващи се управленски решения днешната ситуация не може да се брои за дребна капка. Ако не беше толкова опасна, сигурно щеше да се нареди до заглавия като: „Очаквано Борисов оттегля спорния законопроект, превозвачите спират протестите“; „Очаквано Борисов готов да отмени мораториума върху лекарствата“, „Очаквано Борисов даде заден за Истанбулската конвенция“ и т.н., и т.н., само че сега говорим за умишлено изпускане на криво-ляво все пак установен контрол. Рязката смяна на посоката след апокалиптичните визии за „ад на земята“, и то точно когато и либерална Швеция призна колко сериозно е подценила кризата с коронавируса, няма никакво разумно обяснение, тъй че допускам искрено недоумение и сред най-върлите фенове на Борисовите приумици.
„Минем ли сто заболели на ден, веднага затваряме всичко“, извъртя се за пореден път премиерът, като задължително трябваше да добави и едно „пак“. Но по-важно е друго: веднъж разпуснат ли се мерките, конят нагазва директно в реката, защото е ясно, че усилието да се навакса пропиляното, ще е най-малкото тройно по-трудоемко. Във всеки случай към тези, които получиха потвърждение на съмненията си, че цялата работа е била твърде пресилена, със сигурност се присъединиха и онези, които стриктно спазваха ограниченията, но вече са силно разколебани в техния смисъл. Иди после затягай режима, строй КПП-та и обяснявай за детските площадки, пък да видим колко души ще ти се вържат, ако ще да ги вържеш насила!
Като споменах „насила“, Александър Лукашенко поне беше последователен от самото начало: в Беларус няма никакъв коронавирус, точка. Откровената идиотщина на такива методи обаче е донякъде за предпочитане пред не по-малко идиотското суетене поради управленско безсилие, защото е и някак по-честна. Човек е наясно, така да се каже, че го управлява побъркан тиранин, докато в нашето положение би могъл да храни само известни съмнения по този въпрос, оставайки си с надеждата, че положението няма как да е толкова зле. А то си е зле, като винаги може да стане още по-зле, понеже зависи преди всичко от това какво хрумване ще осени премиера сутринта, за да го отрече по пладне, тъй щото привечер да се върне на предишното си мнение, от което да се откаже в полунощ. Също както Карлсон, който живее на покрива, викаше на Дребосъчето: „Ще дойда към 5, но не по-рано от 6, най-вероятно след 7, така че в никакъв случай не ме чакай преди 8“, тук никога не е ясно с какъв акъл ще се събуди Борисов, нито колко пъти ще го промени. И той си пърпори с перката, мятайки се от една крайност в друга, докато с него си хвърчи и цялата държава, незнайно накъде.
Всъщност, знайно е – мята се от пожар на пожар и от пожар в пожар, защото все не ни писва от мятането, което е и основният ни проблем. И понеже стана дума за проблем, та да го онагледим пак с Иванчо:
„-Тате, викат те в училище да оправиш един проблем.
-Какво пак си направил?
-Взривих тоалетните!
Бащата отишъл и оправил работата, обаче на следващия ден Иванчо се прибрал и казал:
-Тате, викат те да оправиш един проблем.
-Какво пак си направил?
-Взривих класната стая!
Бащата отишъл и оправил работата, но на другия ден Иванчо се прибрал и казал:
-Тате, има един проблем…
-Повече няма да ходя в училище да ти оправям проблемите!
-Какво училище бе, тате…“
Не е ясно само защо загубихме по диваните цели два месеца, нито защо през това време наричахме такова положение на държавата „извънредно“. Какво извънредно бе, тате, и каква държава, нали?
