Японското министерство на икономиката има спешна задача. Както много държави по света в началото на корона кризата, Токио бе неприятно изненадан от собственото си безсилие. Страната внася над 90% от медицинските вентилатори, както и почти 80% от маските, предимно от Китай. Анализ на японските власти показва, че производствените вериги на почти половината местни фармацевтични компании ще спрат да функционират до няколко месеца. Някои от тях вече панически се опитват да намерят заместващи решения. Над половината от необходимите съставки се внасят от Южна Корея, Китай и Индия, а снабдяването е вече забавено в пъти. За да излезе от тази ситуация и намали зависимостта си от внос, сега министерствата на икономиката и здравето са в разговори с японската медицинска асоциация и различни болници, за да идентифицират местни компании, които могат постепенно да се заемат с тези производства. Дотук те са над 400. Тази офанзива не е случайна и е част от цялостен нов подход. Миналият месец в Токио бе създаден специален икономически екип към националния съвет за сигурност, чиято задача е да подготви нова стратегия за икономическа сигурност. Тя не просто ще идентифицира процеси и компании за репатриране, но и ще създаде рейтингова система за защита на отделните фирми от придобиване от чуждестранни капитали.
Свидетели сме на поредна концептуална експанзия, отново на разбирането за сигурност. Последната голяма трансформация на разбиранията и секторите за сигурност бе след терористичните атентати на 11 септември 2001 година и поредицата от атаки през следващото десетилетие. Те произведоха „новото нормално“, което сега предстои отново да бъде предефинирано. Те промениха разбиранията и очакванията за новата реалност, предизвикаха огромни институционални промени, разместиха страховете и очакванията на обикновените хора и създадоха нови протоколи на сътрудничество по целия свят, най-вече западния. Пандемичната заплаха не е новост, но както и в други случаи, политици и институции адаптират поведението си единствено след реални и тежки кризи. Тя присъства в рисковите анализи от дълго време, случи се няколко пъти извън Европа и САЩ, но остана извън общественото внимание и не генерира съществен натиск за реакция. Covid – 19 промени това и сега неподготвените национални държави панически се опитват не просто ситуативно да овладеят разпространението му, но и да започнат да изграждат някакви по-дългосрочни нормативни и институционални системи. Съвсем очаквано, фокусът е все още върху кризисното управление, но много контури на политическите дебати са вече очертани и посоките на движение се оформят. Последствията от сегашната пандемия ще бъдат съществени, поне в сферата на сигурността.
Разширява се самата дефиниция за национална сигурност. Разбира се, през годините мнозина са настоявали за това чисто концептуално, в много случаи тези настоявания са влизали и в различни политически документи, но без съществени последствия. Най-централно тук е интегрирането на здравната грижа и система като елемент от по-цялостната система за национална сигурност. Няколко неща е вероятно да се случат. Ще бъде дефиниран „стратегически гръбнак“ от лечебни заведения, капацитет, нови процедури за активиране и функциониране, напълно възможно е да се оформят и специални бюджетни линии за тяхното поддържане и други. В някои планове нещо подобно съществува и в момента, но сега ще станем свидетели на цялостно преформатиране. Около това ядро ще бъдат интегрирани и други функционалности и дейности. Например, медицинското оборудване и защитни материали ще получат специално внимание. Повечето държави ще искат да направят необходимото, за да не се повтори унизителната ситуация, в която те нямаха необходимите количества и буквално се молеха по телефоните на малкото страни, където е базирано масовото им производство. Със сигурност ще се разшири структурата на стратегическия резерв, както и неговата основа, степента на попълване и обхват. Всъщност, стратегическият резерв ще бъде една от индустриите на растеж на близките десетилетия.
Индустриите също сега ще бъдат преформатирани и интегрирани в мисленето и съдържанието на стратегиите за сигурност. На първо място ще бъде препотвърдена тяхната важност за бъдещото развитие на западните общества. След десетилетия на фокус върху услугите и относителна незаинтересованост към производствата, това ще е значима промяна. Някои индустрии (фармацевтична, части от машинната и машинно-строителната, производства на различни уреди, хранителна, медицинско-продуктова) ще бъдат „придърпани“ към националната сигурност и към тях ще се насочат подкрепа и ресурси. Ще се цели създаването на базов национален капацитет, чиито параметри тепърва ще се договарят. Извън съмнение е, че някои от свързаните с тях производствени вериги ще бъдат преосмислени, ще станем свидетели на опит за тяхното доближаване на западните страни, както и тяхната диверсификация в по-близки на Запада държави и региони, например, Япония, Южна Корея и АСЕАН. По-близки периферии на Европа също могат дългосрочно да изпълняват тази функция, например, източна Европа, части от Африка, дори Южен Кавказ. Развития тук ще има още в рамките на идните няколко години. Ще станем свидетели и на много по-обхватни и агресивни западни политики за защита на компаниите в тези ключови сектори, ще бъдат блокирани множество опити за придобиване от незападни компании в сектори като медицина, иновации, фармация, високоиндустриални технологии и други. ЕС и много страни-членки вече имат подобен механизъм, наскоро дори Полша реши да направи такъв. Не е изключен и опит за сливане на големи западни компании в тези индустрии, за да се превърнат в „глобални шампиони“ и да могат да устоят на глобалния натиск, който със сигурност ще се засили.
На хартия, повечето западни общества имат ясно разграфени и оперативни системи за кризисна реакция. Независимо от десетилетните дискусии за нарастващата роля на невоенните заплахи обаче, повечето са с матрица, която предполага основно военни сценарии. Затова и не е случайно, че НАТО има толкова скромен принос в сегашната епидемична криза. Тази на ЕС също не сработи добре, макар че на теория е фокусирана върху невоенни казуси. Сега следват задължителните одити на тези системи, преосмисляния, корекции, нови бюджети. Здравните рискове са вече прекалено очевидни и опасни, за да не бъде направено това и общото ниво на подготовка ще нарасне. Но ще има и други промени. Една от тях е преосмислянето на необходимата човешка и функционална инфраструктура, всички тези „първи линии на защита“, които станаха особено видими в сегашната криза – медицински персонал, множеството заети в снабдяването, поддържането на първична инфраструктура като транспорт, комуникации и т.н. Казано иначе, новите системи ще трябва да имат много по-широк, подготвен и добре структуриран човешки ресурс и капацитет. Участието на различни публични институции също трябва да бъде преосмислено, например, по-пълноценното ангажиране на местните власти и тяхната готовност и капацитет за реакция. Със сигурност ще има предложения за разширяване и поддържане на много по-широк доброволчески корпус, който отново показа своите способности, но и изигра важна роля за поддържане на самата легитимност на различните мерки за реакция.
Независимо от задължителната кооперативна реторика за транс-националния характер на подобни рискове и нуждата от повече сътрудничество, повечето мерки за укрепване на сигурността ще останат в рамките на националните държави. Те остават „първи линии на защита“, независимо от множеството механизми за подкрепа в ЕС и НАТО. Някои от новите защитни мерки като блокиране на придобивания и създаване на по-сигурни производствени вериги не могат да бъдат приложени в изцяло национален контекст и по дефиниция изискват общи усилия. В немалка степен, това наистина ще се случи. Но тази криза върна на дневен ред непосредствените рискове пред здравето и живота на нациите и техните граждани, постави под въпрос ключови национални механизми за реакция и като цяло извади на показ множество недостатъци и провали, които бяха забелязани от гражданите на западните държави. Подобни слабости удрят фронтално легитимността на политическите системи и изискват бързи мерки за подобряване на готовността при повторение на пандемични кризи. Стреснатите политически елити нямат много алтернативи и ще трябва бързо да направят необходимото, за да не вдигат отново безпомощно рамене след няколко месеца или години.
