Палец нагоре или палец надолу. Съдбоносно и смъртоносно. Да живее или да умре?
Не – това не са реакции под статус във Фейсбук!
Не – това не е гласуване в анкета кой да бъде собственик на едни взривоопасни акции на футболен клуб!
Това е развълнуваната до истерия публика на римския Колизеум преди хиляди години. Това е моментът, когато анонимният човек от улицата на огромния жесток град разбира силата на своя глас. Това е мигът, в който той може да се опре дори на богоравния, на императора: „А, виж ти! Божественият е насочил палеца си надолу! Сега ще видиш ти, Цезарю! Нашите хиляди пръсти, обърнати нагоре казват: „Да живее!“ Не ти! Онзи, търкалящият се долу в пясъка на арената! Сега пък ти искаш да го спасиш?! Да умре, скапаният слабак! Ти нямаш волята днес – твоят един палец срещу нашите хиляди!“
Поредицата от книгите на италианския историк и журналист Алберто Анджела, изследващи всекидневния живот в древния Рим, свършиха важна работа. След прочитането на „Един ден в древен Рим“ днес можем да гледаме на хората от онова време като на съвременници – същите човешки страсти, качества и слабости. Храна и баня, къщи и вили, секс и пари. И още – нищо ново и по върховете на държавата и властта. Кой – кого? И как?
И там някъде – Колизеума. Мястото, където зрелището, събрало многолюдната публика е едно от малкото необичайни изпитания за едноличната власт на силния на деня. Мястото, където хилядоглавото чудовище с капризен характер трябва да бъде ухажвано, прищевките му задоволявани, зрелищата осигурявани.
Защото само тук – до тази арена, човекът на едната власт може с очите, ушите, ноздрите си и косъмчетата на настръхналата си кожа да усети капризната сила на множеството. Което може да изригне в ярост към допреди минута обожавания.
Можем да го разберем и сега – в момента, в който телевизионният режисьор насочи камерата към официалните ложи на футболния стадион. Лица, познати от новините и първите страници, споделят вълнението от битката на терена с ревящото множество.
Ето как и ето защо днес съдбата на един футболен клуб не е пореден факт от спортните рубрики, а водеща новина в централните емисии. Привидно добронамереното и приятелско сближаване на футбол и политика от последните десет години е готово да даде своите отровни плодове. Старото като Вечния град желание да получаваш овациите на публиката край арената, да се къпеш в нетрайната и любов, да управляваш чрез страстта за зрелище.
Ето как проблемите на „Левски“ станаха проблеми на българската политика и българските политици.
Гневът на многолюдната публика може да се насочи от арената към официалните ложи.
И смешно и тъжно е едно (уж) модерно общество, да се тресе от страсти, напомнящи вълненията около гладиаторските арени, качващи и свалящи императори. Особено такива, които обичали от време-на време да излизат на арената и да се разкършват пред публиката в пълен екип (не футболен), като трагикомичния император Комод, познат ни от холивудската продукция „Гладиатор“.
Залозите днес са два – каква ще е съдбата на смъртно ранения съвременен гладиатор в синьо и накъде ще се насочи гневът на безликото множество…
И накрая – за заглавието.
В своята книга „Атически нощи“ римският писател Авъл Гелий разказва следната история. Човек на име Гней Сей притежавал прекрасен кон – казвали, че животното било потомък на митичните коне на тракиеца Диомед. Всички завиждали на Сей и искали да притежават коня. Случвало се нещо необяснимо. Сей бил осъден на смърт, а конят бил купен от Корнелий Долабела за огромна сума. Долабела бил убит в Сирия. Победителят Гай Касий взел коня. После самият той бил победен от Антоний и загинал. Всички читатели, които са наясно с историята на Клеопатра знаят и как приключва дните си Антоний. Така в Рим се родила поговорката за хора, постигнати от зла участ: „Тоя човек има коня на Сей!“
Ако искате, можете да замените в горната стара история „конят на Сей“ с „акциите на Левски“, а имената на славните римляни с имена от съвременния новинарски поток.
Палец нагоре – палец надолу. Човекът-власт седи край арената с умиращия. И се ослушва…