Френско-германското предложение за общ европейски дълг и безвъзмездна подкрепа на най-пострадалите икономики от корона кризата внезапно преобърна дискусиите и вдъхна увереност за по-положителен сценарий на поредното европейско сътресение. Разделението по оста север – юг изглеждаше непреодолимо, то бе препотвърдено само преди няколко седмици, а нидерландските политици отново започнаха ехидно да се подсмиват на колегите си от южна Европа. Усещането за deja vu бе болезнено осезаемо и повечето политици и коментатори просто приеха идеята, че сме на прага на повторение на мъчително провлачените и половинчати реакции от предходните евро кризи. Хореографията бе същата, линиите на противопоставяне подобни, аргументите идентични. За известно време нещата наистина се оформяха като поредно завъртане на вече установена политическа динамика с предизвестен резултат. Но под очевидните паралели вече се очертаваха някои отлики, които постепенно набраха скорост и доведоха до обратния завой на германското правителство.
Параметрите и оценката за сегашната криза бяха различни. Макар и подценена политически в началото, през последните седмици стана очевидно възприятието за нейната дълбочина и обхватност, асиметрията в последствията на юг и драматичния срив в доверието към ЕС в ключови държави-членки. Езикът на екзистенциалния характер на корона кризата навлезе и се утвърди. Скоростта на събитията също стресна мнозина в Берлин и политическите ръководители разбраха, че сегашната цялостна динамика е съвсем различна. Нещо повече, още в ранните дни на сътресенията стана очевидно, че южните държави не са склонни безропотно да приемат повторение на модела на вземане на решения от предходните кризи и в крайна сметка просто да приемат условията на Севера. Затова и веднага възникнаха известни напрежения между Хага и Берлин. Ангела Меркел на няколко пъти даде знаци, че е отворена за компромиси и движение към форма на европейска фискална подкрепа. В няколко немски публични институции вече обмисляха различни варианти, а и от еврокризата бяха останали няколко подробно разработени предложения. Накрая дори най-голямата германска бизнес организация подкрепи своите колеги от Франция и Италия и застана зад нов подход за овладяване на застрашителната криза.
Едва ли са много случаите, когато значими политици не отделят внимание на политическото наследство, което оставят след себе си. Ангела Меркел надали е изключение, макар мнозина да смятат, че в собствените очи тя вече е фиксирала своето. Независимо от това, бушуващата криза просто й отнема опцията на бездействието, както и автоматичното повторение на модела от предходните сътресения. В този смисъл, тя не просто получава възможност да предефинира германския интеграционен ангажимент, но и да го направи освободена от тежестта на електоралната политика, просто защото излиза от нея. Нещо повече, ако бъде успешна, тя може да остави като свое наследство и основата на ново потенциално стратегическо партньорство със „зелените“, които притискат структурно социалдемократите и са на път да се превърнат в ключова партия в немската система. Тя може да го направи не просто по линия на интеграционната политика, но на секторно ниво, защото новият европейски фонд за възстановяване на практика ще запази до голяма степен структурата на многогодишната финансова рамка и „зелените“ политики в нея. Настъпателното решение на германския конституционен съд по въпросите на баланса на правомощията между националните и европейските институции само отпреди дни също със сигурност е изострило необходимостта от допълнително интеграционно вкореняване на Берлин.
Отвъд всички тези причини обаче, има и още по-дълбоки основания за завоя на канцлера. Рисковете за еврозоната този път са повече, по-дългосрочни и по-трудно управляеми от предходната криза. Ако не бъдат овладени, те ще ударят тежко и немската икономика, при това вече на ниво производствени вериги, което съвсем не беше реална заплаха преди години. Берлин разбира, че усилията и инструментите на ЕЦБ вече не са достатъчни, а дълбоки пропуквания по цялото протежение на южна Европа ще нанесат трайно негативни удари по цялата европейска икономика. Нещо повече, през последните няколко години под напрежение е поставен самия икономически модел на Германия, а ускореният преход в ключови индустрии като автомобилната и забавяния в други сектори като информационния и инфраструктурния заплашва да извади от равновесие стабилността на страната. Берлин е вече застигнат и от геополитическите напрежения с Китай, колкото и да се опитваше да не им обръща внимание или да ги омекотява. Отношенията между Запада и Китай навлизат в труден период на конфликти и предефиниране. Германия е силно зависима експортно от Азия и несигурността там допълнително я принуждава да укрепи своето икономическо ядро в Европа. Нещо повече, чрез възстановено лидерство по темата за икономическото възстановяване, Берлин ще опита да си отвори политическо пространство за други мерки в негова полза, които вече получават сериозни критики. Например, продължаване на суспендирането на правилата за държавна помощ, от което тя печели защото има голям национален фискален буфер, който сега инвестира, както и ускореното раздалечаване на икономиките вътре в самата еврозона.
Независимо от фанфарите обаче, има немалко въпросителни. Опозицията от останалите северни държави плюс Австрия остава, тя надали ще доведе до блокиране на френско-германската инициатива, но цената на тяхната подкрепа сигурно ще означава включване и на кредити във възстановителния фонд, както и различни условности при инвестирането на новите средства. От обясненията на финансистите е видно, че в крайна сметка не става дума за нова система за емитиране на европейски дълг. ЕК, макар и в много по-малък мащаб, и сега емитира такъв. В момента той е около 52 милиарда евро в 44 емисии със средна продължителност от около 8 години. Отговорността на отделната държава е в рамките на нейната вноска. Тепърва предстои да се договорят точния механизъм и времеви обхват, както и принципите за разпределение на средствата и отчетността. Нещо повече, изрично се подчертава, че става въпрос за безпрецедентен казус и ситуация, а не за институционализиране на изцяло нов и дългосрочен механизъм на политика на фискални трансфери. Независимо от това, сегашната ситуация е пробив и в нея е видим един от ключовите знаци на предходни интеграционни скокове – реална и задълбочаваща се взаимна обвързаност, чието нарушаване има прекалено висока икономическа и социална цена. Доскоро това беше достатъчно. Тези времена обаче отминават и за да бъдат легитимни и устойчиви следващите стъпки в този процес, политиците ще трябва да започнат да обясняват тази реалност и да застават еднозначно зад своите решения. Така или иначе, те го правят за своите нации.
