Корона кризата ускори различни дилеми от последните десетилетия. Една от тях е свързана с отминаващата доминация на хипер-либерализма и причинената от него напредваща делегитимация на пазарните системи. Мнозина очакваха това да се случи веднага след началото на „голямата рецесия“ през 2008 година, когато най-различни леви пророци и политици възобновиха с острота критиките си и заеха нравоучителни пози, чиято цел бе електорални дивиденти. Възникна тезата за 99-те %, ощетени от системата и тя завладя съзнанието на немалко хора. Случи се обаче друго. Неочаквано за много хора, съвременните демократични и пазарни системи се посъвзеха и стабилизираха за дълги периоди след трусовете в края на първото десетилетие на новия век. В много страни избирателите повериха на десните партии стопанското възстановяване, а след имиграционните сътресения отидоха и по-далеч. Довериха им въпросите за нацията, идентичността и културата и допълнително изолираха традиционните критици вляво. Но това далеч не е цялата история. Много избиратели препотвърдиха своето доверие с изричното условие за укрепване и коригиране на пазарната система чрез нейната частична ресоциализация. Все повече бизнеси споделят това мнение, както и широки групи граждани от по-новите поколения.
През последните години това вече се случва по различни линии. Една от тях е завръщането на темата за неравенството и неговата частична корекция. В продължение на десетилетия, въпросът бе основно занимание на левицата, но все по-често чуваме притеснения и от либерали и консерватори. Първите се притесняват, защото настояват, че се преминава тънката линия, отвъд която то вече ограничава индивидуалните възможности и равния старт и делегитимира пазарната система. Вторите защото прекомерното неравенство е на път да разкъса социалната тъкан и чувството за национална солидарност. Подобни притеснения не са историческа новост и сега отново са завръщат и по тази причина и двете групи партии започнаха да предлагат различни коригиращи мерки. Разбира се, левицата също продължава да е ангажирана, макар нейната радикализация да затруднява дебата с останалите идеологии. Идеята за универсалния базов доход е може би най-съществената в това отношение. Консерваторите се опитват да ресоциализират през по-голямата активистка държава и изравняване на регионалните различия. Техните идеи за повече инвестиции в публичните услуги и инфраструктурата са все по-оформени и често срещани. Либералите донякъде подкрепят подобни намерения, но са по-фокусирани върху успешното развитие на нови и заместващи индустрии, които да омекотят „съзидателното разрушение“ и осигурят стабилна и доходна заетост и свиване на социалната дистанция между индивидите в съвременните западни общества. Някои от тях имат и отчетлив анти-тръстов уклон в резултат на засилващата се доминация на гигантските техно корпорации.
Втора и все по-разпространена и шумна линия е тази на интегрирането на „зеленото измерение“, което включва поредица от политики, обърнати към устойчивостта на околната среда и моделите ни на развитие, овладяване на кризисните тенденции в нея и намиране на нов баланс в отношенията между хората и тяхната жизнена среда. Съвсем понятно, основният фокус е насочен към социалния консенсус относно климатичните промени и свързания с него активизъм и нарастващо политическо представителство. Грета Тунберг може да е най-популярната фигура на случващото се, но неговия мащаб и значимост са много по-широки. Съгласието за наличието на проблем никога не означава съгласие относно решенията и именно на този терен сега са най-съществените спорове. „Зеленият пакт“ на ЕС прилича на бърз, радикален и цялостен отговор, но дебатите относно неговата финансова архитектура, обхват и последствия продължават. Същественото е, че тази посока на развитие на икономиките включва елемент на омекотяване на капиталистическата динамика, този път по отношение на материалната среда и ресурсите. В нея се интегрира по-дългосрочна перспектива за процесите на генериране на стойност и се включва генерационното измерение. Отделно от това, еко натискът на потребителите върху бизнеса е достатъчно осезаем и се разпространява все повече. За да стабилизира своята легитимност, капитализмът ще трябва да стане „по-зелен“.
Третата линия на ресоциализация е чрез укрепването на т.н. stakeholder capitalism, който променя базови параметри на пазарната система и корпорациите. Той набира скорост през последните години и основната му цел е да интегрира интересите на различни субекти в стратегиите и дейността на компаниите извън притежателите на акциите. Това е ресоциализация на тяхната дейност par excellence и включва самите заети, местните общности, околната среда, различни организирани интереси извън фирмите, потребителите и други. Погледнато иначе, заетите очакват не просто трудов доход, но и определена етика на функциониране на стопанските субекти, съблюдаване на известни принципи, например равнопоставеност, устойчивост и т.н. Грижата за околната среда е също съществена, правят се цялостни одити на производствените вериги за премахване на различни неприемливи практики. Фирмите се сертифицират по различни програми, развиват програми за подпомагане на местната среда и институции, установяват множество партньорство извън производствената си дейност. Максимизирането на печалбата за собствениците на акции престава да бъде единственото съображение. С други думи, работата на фирмите е все по-вкоренена в широката социална среда, към която те имат множество ангажименти. Те не са просто оптимизатори на печалба, в тяхната дейност са вече съчетани други логики и интереси и се търси нов баланс на пазарна ефективност. Тези промени обаче със сигурност преформатират пазарната система, регенерират нейната легитимност и отново илюстрират нейната гъвкавост, устойчивост и адаптивност след години на съмнения.
Съществува обаче и по-широк индикатор, че е в ход процес на омекотяване и корекция на пазарната система и нейните последствия. Овладяването на „голямата рецесия“ постави на изпитание западните държави и натрупването на дългове и скоковете на бюджетните разходи бяха основните инструменти за справяне. Пост-кризисният етап бе свързан с т.н. „политика на ограниченията“, която си постави за цел редуцирането на задълженията и свиването на разходите. Логиката на пазарно възстановяване и устойчивост на основните финансови параметри бе институционализирана в годините след 2008-а, но предизвика множество негативни социални реакции и доведе до вълната от популистко недоволство, макар далеч да не е единствената причина за него. Корона кризата е забележителна и защото на нейния изход започва да се очертава противоположен консенсус. Той е центриран около идеята за отказ от повторение на политиката на ограничения. Обратно, западните правителства се надпреварват да харчат публични средства, да поемат нов дълг и да трупат задължения. Този път, пост-кризисното възстановяване ще бъде обърнато към омекотяване и преодоляване на негативните икономически и социални последствия на срива. Подобно обръщане на парадигмата на политическа реакция е съществено и маркира нов момент. И тук възстановяването на легитимността на пазарната система се превръща в основна цел. Предстои да видим колко успешна ще бъде тази операция.