Ако речем да повярваме на историята как след аварията в Чернобил Борисов е марширувал с червена връзка, излиза, че ни управлява ретард. Все пак простата сметка показва, че през май 1986 г. нашият премиер е почти на 27 години (без един месец), а щом по онова време е пионерче, значи в най-добрия случай още пребивава в седми клас. И тази мъка – все заради комунистите, разбира се, понеже те не само убили дядо му първо в царевичака край селото, а сетне и в лагера „Белене“, ами и на него самия не дали възможност да се изучи „в Брюксел, Лондон, „Харвард” и където и да било“. Че даже знаем и кой точно го е препънал – „неговият (на бития студент по право в Хага) дядо комунист“, ловко прикрил всемогъществото си да се разправя с човешките съдби като… хирург в Сандански.
Слава богу, поне според официалната му биография, през 1986 г. Борисов е преподавател във Висшия институт за подготовка на офицери и научноизследователска дейност (ВИПОНД) на МВР, а избухването на демокрацията го заварва в битността му на член на БКП. През 1991 г. той дори отказва да се деполитизира, тоест да напусне партията, и избира да излезе от редиците на МВР. Не пречи обаче лакърдиите за тежкото му антикомунистическо минало да се точат от години, обраствайки с нови и нови истории за бедност („Да, играех със скъсани гуменки и ядях филия с мас. Така че аз съм се нагладувал до 30 г.“) и сирачество („Кой ми е помогнал на мен, сирака, да стана кмет, премиер?”, питаше сирачето, което е било на 39, когато майка му си отива, и на 48, когато умира баща му). Нито пък пречи да продължава с измислиците, макар че сто пъти вече е бил хващан в крачка, а още от времената на кметуването му се разказва следната забележителна случка:
В един ден Бойко Борисов имал планирани срещи с бившите царски офицери, а веднага след това – със запасните воини от Българска народна армия. Случило се обаче така, че о.з. полковниците и старшините от резерва дошли преди офицерите на Негово Величество. Като свръх натоварен човек, Борисов не забелязал тази малка подробност и подкарал любимия спомен за дядо си и лагерите, за това как по времето на социализма му пречели да се изучи за нещо повече от пожарникар, за работата си като бодигард на Негово Величество и т.н., и т.н. След десетина минути гостите се умълчали, започнали да гледат кмета накриво. „Ама ние не сме бившите царски офицери!“ – промърморил мрачен майор с филцова шапка. „А, така ли?“ – сконфузил се Борисов, но моментално се взел в ръце. За секунда обърнал на спомени за щастливото си социалистическо детство в Банкя, казал две-три топли думи за Сталин и Путин и завършил с истории от времето, когато работел като бодигард на Тодор Живков…
Впрочем преклонението пред Живков, който по собствените му признания е един от неговите „университети“, се забеляза и през 2001 г., когато като главен секретар на МВР Борисов отдаде почит на бившия Първи с присъствието си при откриването на паметника му в Правец. С парадна униформа и почти просълзен, бъдещият лидер на Граждани за европейско развитие на България и още по-бъдещ премиер призна Живков за мащабна фигура от нашата история и му отдаде дължимото с минутка мълчание и изпъната стойка. А ето какво мислеше за него, бидейки вече и министър-председател: „Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години, да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен ръст за всяко правителство“. Големи възторзи, както се вижда, та пак добре, че през 1997 г. на Борисов се наложило да работи на черно, за да купи „Хумана“ на дъщеря си (по него време, между другото, 14-годишна), благодарение на което да се пише поборник поне срещу „наследниците на червената номенклатура“.
Е, не вярвам да му вярват и неговите най-верни клакьори, но не може да се отрече, че дори в най-тежкия момент за него те отново са на амбразурата. Нещо повече, някои проявяват и изумителна пъргавост, доколкото още в същия ден, когато Борисов бръщолевеше за „дядото комунист“, дето му попречил да се изучи в „Харвард“, един виден социален антрополог му даде здраво рамо. „Това са деца, които са се върнали от Европа“, обясни ни той по адрес на протестиращите, допълвайки, че „за пръв път виждаме хора, които се връщат в държава, в която си заслужава да се живее, благодарение и на политиката през последните години.“ С важното уточнение, че „една голяма част от децата са от червената номенклатура“, разбрахме и друго: „те се връщат в България и се дразнят, че не могат да заемат високи постове, както родителите си.“ Наистина желязна логика, доразвита и с изречението: „Децата на червената номенклатура се връщат от “омразния” Запад и искат на тепсия ключови позиции“!
Излишно е да се коментира какви глупости са това, защото далеч по-важен, естествено, е позорът. Включително за професионалните клакьори, които всъщност имат дълга история, а двама дори са записали имената си като уважавани специалисти в областта – Сотон и Порше. „Те толкова успешно симулирали реакциите на публиката, че не след дълго се утвърдили като традиция в света на операта и оперетата. Към 1830 г. клакьорите като институция вече процъфтявали, като денем прибирали парите и вечер сипели аплодисменти, съвсем открито“, пише историкът на музиката Робърт Сабин. А, имали и различни тарифи – за „продължителни аплодисменти“, „още по-продължителни аплодисменти“, „викове „Браво“ и тропане с крака“, „бис на всяка цена“, но гвоздеят в програмата бил „неудържимият възторг“. Той се заплащал „по споразумение“, макар публиката да знаела, че става дума за неприкрита измама…
То не че сега измамата е трудно да се прикрие, но има и една съществена разлика: самоетикетирала се е като експертност и умност. И колкото на по-експертна и умна се прави, толкова по-жалко и смешно изглежда, въобразявайки си, че като каже на черното бяло, публиката ще вземе да й повярва. Да, ама публиката не е от идиоти и не можеш да я убедиш, че е излязла на улицата, понеже завижда на Бойко за прекрасното управление. Уви, социални ми антроположе, или както там си се именувал, „децата“ протестират тъкмо заради измамата, в която съучастваш в полза на лъжливото антикомунистическо овчарче.
Какво ли е да заложиш името си, професионалната си, а и човешка репутация на една кауза пердута? Позор е, да повторя, чиято цена няма как да бъде платена и с най-високия хонорар, изваден от чекмеджето с пачките. Ако пък съвсем сериозно разчита на такива клакьори, на 27 години собственикът на чекмеджето като нищо може и да не е разбрал, че не е задължително да носи пионерската си връзка, за да го приемат в БКП…
Днес той също, изглежда, не разбира какво се иска от него, но явно предпочита да го научи по трудния начин. Хубавото обаче е, че именно фалшивият „неудържим възторг“ още повече дразни и ускорява събитията до падането на плюшената завеса, а най-хубавото е, че виковете „Браво“ с тропане на крака, които неминуемо ще придружават падането, този път ще са съвсем чистосърдечни. Колкото и да си вярва, че отново ще бъде извикан на бис, не е възможно Борисов да е марширувал сред радиоактивния прах чак толкова дълго, че напълно да изгуби инстинкта си за самосъхранение, нали? А продължи ли със запъването, точно той ще му потрябва, точно той – онова на улицата не е оперета.
