Истинското недоволство от кризите обикновено идва години след тяхното начало. „Глобалната рецесия“ от 2008 година бе последното доказателство за тази динамика. Кризисните сътресения генерират типична последователност, която се разгръща почти автоматично. В началото е чувството на страх и загуба на ориентация, хората влизат в състояние на ступор и просто изчакват и се ориентират дали първите вълни ще ги засегнат. Обикновено после следват исканията за бързи и решителни мерки, които да неутрализират последствията и ограничат индивидуалния и общия риск. Последващото проясняване на хоризонта носи успокоение за защитените и недоволство за уязвимите. Това е и моментът, в който започва разпределението на вината и стартира структурирането на новите линии на противостоене и конфликт. Но точката на тяхното политическо представителство отнема години и рядко е близо до самите трансформации. Например, натрупаното недоволство от реакциите на правителствата в края на миналото десетилетие отне 6-7 години и всъщност ескалира в Европа с добавянето на нова, този път бежанска криза. В този смисъл, бъдещото недоволство от днешните сътресения не е очевидно и предполага много по-внимателен поглед напред, отколкото подсказва ежеминутната инфо и мисловна треска около COVID 19.
Разлом между генерациите е едно от най-съществените възможни последствия на корона кризата. Той може да се случи по няколко линии. Моментната реакция на повечето правителства по света е до голяма степен предпоставена от скоростно увеличаване на публичния дълг, в някои случаи почти неговото удвояване. Макар на много места различни политици да апелират за трансформирането му в дългосрочен, няма съмнение, че именно следващите поколения ще трябва да се справят с него и да го редуцират. Повечето сегашни модели ясно показват, че справянето с този проблем няма да е възможно с остро прогресивни данъци, което предполага разширяване на базата и споделена тежест. Независимо от обещанията за избягване на сценария със свиването на публичните разходи от предходната криза, това надали ще се случи. Разпределението на тези съкращения също има вероятност да удари по-скоро по-младите. Здравната и социалната системи ще останат приоритет, а те приоритетно се ползват от по-възрастните, особено първата. Друга възможна линия на противостоене е свързана с честотата на общите карантини и съответното продължаване на икономическата криза. Не е изключено това също да се интерпретира от мнозина като удар срещу по-младите поколения, които са по-малко засегнати от вируса. Тяхното ниво на защита от икономическия срив пък е безспорно по-ниско и това може да засили усещането за несправедливо разпределение на тежестта на различните аспекти на сегашната двойна криза, която няма да приключи скоро.
Отвъд милиардите бързи пари, с които правителствата се опитват да неутрализират сегашния икономически срив, се развихриха големи дебати за по-дългосрочната посока на възстановителните политики и програми. Моментната разделителна линия се структурира около тезата за необходимостта от тяхната бързина, инвестирането на ресурсите в индустрии, които са в състояние да осигурят непосредствен ефект, за сметка на други развиващи се, по-дългосрочни сектори. Този спор е най-осезаем около зеления енергиен преход, оформен най-амбициозно в „зелената сделка“ на ЕС, но логиката може да бъде открита и по отношение на инвестициите в дигиталните индустрии, различните високи и информационни технологии и т.н. Настояването на критиците е, че поне за период от няколко години публичната подкрепа трябва да бъде насочена натам, където най-много хора могат да бъдат бързо наети и най-висока социална добавена стойност може да бъде генерирана. Обратната страна настоява, че „съзидателното разрушаване“ трябва да бъде подпомогнато, за да има достатъчно заетост в средносрочен план. Често, крайният резултат е някакъв микс от мерки, но не е изключена появата на разделението стари срещу нови индустрии и съответните нови губещи и победители.
Едно от клишетата на корона кризата е, че всички сме в една буря. На което мнозина репликират, че това може и да е така, но някои са в различни, по-големи и сигурни лодки. Потенциалното разделение тук преминава през типовете заетост, която позволява работа от дистанция и тази, която изисква физическо присъствие, отсъствие на отстояние, далеч по-високи нива на риск от заразяване. С други думи, Zoomers срещу останалите. Както отбелязват мнозина икономисти, тук обаче далеч не става въпрос единствено за различни нива на риск, а за различни нива на заплащане и проблематизиране на концепцията за „базови услуги“, върху които се крепят нашите общества и икономики. Услугите от „първа линия“, както станаха известни през първите седмици на пандемията, и в частната и в публичната сфера са сред най-ниско платените и много политици и коментатори призоваха за преосмисляне на стълбицата на стопанските и социалните ценности. „Базовата инфраструктура“ видимо не е особено добре обезпечена от най-различни гледни точки. И ако несигурността на заетостта и доходите в пазарните услуги има своето основание, то ниските нива на заплащане в публичния сектор тепърва ще бъдат обсъждани и обект на политически спорове.
Корона кризата разкри и една по-обща реалност в Европа, която тепърва ще трябва да се осмисля от обществата. Най-общо може да се каже, че пандемията оголи една базова чупливост на ежедневието, при това в най-различни посоки. Например, затварянето на икономиките показа, че близо половината европейци в много страни от южна, централна и източна Европа не могат да се справят с разходите си за повече от два-три месеца. Повечето здравни системи бяха на ръба на счупването и в повечето случаи неподготвени за бърза реакция, социалните домове, в които живеят милиони европейци се оказаха недофинансирани, лошо управлявани и повърхностно контролирани. На много места в публичните системи станаха очевидни не просто недостиг на персонал, но и системно недофинансиране, силно неравномерен достъп на отделните социални групи. Заетостта в големи сегменти на стопанствата се крепи на договори на минимални ставки и защита. Въобще, първите седмици и месеци на мащабната карантина извадиха на показ учудващата чупливост на живота в общества, които се предполага, че имат далеч по-стабилна и предвидима основа. Не е ясно дали тази ситуация ще остане дълго в колективното съзнание на обществата на „стария континент“ и отвъд. Но ако това се случи, натискът за повече публични средства, реформи и инвестиции ще се засилва.
Тази пандемия роди и специфичното упражнение на сравнителната успеваемост в борбата с корона вируса. Нациите се захванаха да наблюдават и позиционират себе си по един ключов макро параметър, абсолютният брой на открити случаи на заболели. Обясненията на много медици в особената несъстоятелност на това начинание не впечатлява никого, политици и граждани искат да са убедени, че се справят прилично. На пръв поглед, именно кривата на този параметър ще е определяща за възприятията, нагласите и последствията за политиците от случващото се в момента. Разпределението на вината обикновено идва към края на кризата, към момента на формиране на някаква по-цялостна и слегнала оценка за събитията, за успешните и неуспешни мерки, за пътя напред. След предходната глобална криза трябваше да мине поне половин десетилетие, за да се чуе истинския тътен на недоволството и да видим по-ясно контурите му. Трудно е да са предскаже времевата рамка на сегашната, но отсега можем спокойно да предвидим, че нейните сътресения тепърва предстоят. Много от тях няма да бъдат и там, където ги търсим в момента.