Външнополитическата идентичност на ГЕРБ винаги е била историческа случайност. Тя бе оформена спрямо ситуативната логика на българската политическа система. Ако „старата десница“ не се беше самоунищожила от своите водачи, политическият луфт спокойно можеше да бъде вляво или в центъра и тогава идейната еквилибристика на Бойко Борисов щеше да роди друга конфигурация. Щеше да направи подходящите биографични и родови открития, да подреди и разкаже политическата мъдрост на Тодор Живков, да се обяви за негов наследник, да получи съответните персонални попълнения чрез пост-комунистическите социални и бизнес мрежи. Всъщност, Борисов бе интегриран в безличната поливалентност на групировката на т.н. „цар“ и дълго време стоеше в готовност и очакване в каква посока да тръгне. Съдбата му отреди „център-дясно“, по думите на бившия втори на ГЕРБ. Евро-атлантическата идентичност носеше и директни електорални ползи, особено по отношение на избирателите в София и най-големите градове. Няма съмнение и че той извади късмет, защото политическият му възход съвпадна с едни от най-силните години на ЕНП в Европа и тяхната доминация на основните институции на съюза със сигурност осигури допълнително спокойствие за управляващата партия. Разпадът на управлението на Борисов обаче неизбежно застигна и външнополитическата му легитимност и подкрепа.
Логиката и последователността на този процес е вече достатъчно очевидна. Натрупванията в дълбоките дефекти на управлението на Борисов и нарастващата му вътрешна делегитимация не просто предизвикаха протести, а на практика създадоха социален анти-ГЕРБ блок, който остава относително невидим, поради политическата фрагментация, стояща върху него. Но този протест бе далеч по-добре управляван от 2013-та и успя ефективно да насочи външното внимание към проблемите с управляващата партия. Опозиционните европейски депутати бяха важен фактор в това отношение, както и способността им да насочат прожекторите върху Борисов в някои по-леви европейски медии като „Политико“ и „Юрактив“. Успешното прехвърляне на атаката срещу ГЕРБ в ЕП пък причини допълнителни репутационни щети на управляващите и за първи път станахме свидетели на видимо дистанциране на ключови фигури от ЕНП. Преливането на медийните критики в Германия също без съмнение бе ясен знак за рязко спадащо доверие. Управляващата партия има и допълнителен проблем, който е все по-очевиден. На практика, нито една от фигурите под Борисов не е в състояние да поеме или разшири диалога с европейските партньори. Дълго време се приемаше, че Томислав Дончев е най-вероятния кандидат, но през последните години той се превърна в сянка на премиера и надали ще успее да изпълни тази функция. Други реалистични варианти просто няма.
Външнополитическата имплозия на ГЕРБ има и вътрешно-политически причини. От една страна, Борисов отчетливо започва да губи електорална про-европейска периферия, поради управленско предозиране и прекалени жестове на изток. В същото време, той продължава да разчита на това, че тези хора няма къде да отидат външнополитически, освен по посока на „Демократична България“, при това с някои сериозни условности. В този смисъл, немалко от тях могат да останат при ГЕРБ дори в сегашната ситуация. Друго съображение е обаче по-съществено. Оформянето на отчетлив анти-ГЕРБ блок в следващия Парламент стопира почти всякаква пътека на партията към властта и рискува да я остави в дълбока изолация. Дори да не е в позиция да има участие в изпълнителната власт, Борисов и компания ще имат нужда от поне някакъв политически партньор. Това могат единствено да бъдат т.н. „обединени патриоти“, които макар и в негативна електорална спирала продължават да имат шансове за влизане в следващия Парламент. За да им угоди политически и да им отвори изборно пространство обаче, Борисов сега ги остави да се вихрят около блокирането на старта на преговорите за членство в ЕС на Северна Македония. Това от своя страна ще му донесе сериозни допълнителни проблеми не просто в съюза, но и от посока Берлин. Нещо повече, с този казус той на практика похарчи и малкото остатъчен политически капитал на страната, който със сигурност можеше да бъде далеч по-полезен по други казуси.
Мнозина през последните години коментират вдъхновението, което Борисов черпи от Виктор Орбан и неговия модел на пълзяща автокрация. Всъщност, в последно време премиерът е сякаш по-заинтригуван от Александър Вучич и най-вече неговата „мулти-векторна“ външна политика. Това е особено видимо през последните две години, когато той просто реши да прави жестове във всички посоки, изпадайки в състояние на непрестанно балансиране. Продължението на „турски поток“ е най-фрапантния жест към руската страна, независимо от очевидната задънена улица, към която се е запътил този проект. Този подарък за руснаците с български публични средства става все по-очевиден с увеличаването на американския натиск и по-голямата медийна видимост на проекта. За баланс, ставаме свидетели и на множество инициативи със САЩ, макар тук да е очевидно че активността идва от страна на Вашингтон. Жестове се правят и към Китай, но там има почти пълно публично затъмнение. Например, няма никаква яснота къде точно отиват вече изпратените в Българската банка за развитие половин милиард евро, които биват раздавани като кредити. Поне на ниво реторика, вратата остава отворена и за китайско участие в АЕЦ „Белене“, макар че този проект все повече прилича на терен за ситуативно раздаване на порции влияние и ресурси с минимален шанс за реализация. Погледнато отвисоко, цялото външнополитическо поведение на Борисов прилича на хазартно последно разиграване, чиято цел е купуване на време и гаранции с по-далечен хоризонт.
Управляващата партия изживява драматичен външнополитически срив, безпрецедентен за нейната политическа история. Вероятността да се възстанови от него не е много голяма и със сигурност ще е сред най-сериозните предизвикателства пред оцеляването й през идните месеци и години. Но това не означава, че управляващите нямат поне няколко възможности, които могат да се опитат да използват. Първата е, че партийната битка в ЕС отдавна се движи по логиката на real politik и докато ГЕРБ носи гласове и влияние ще получава поне минимална подкрепа. Ако те не се сринат на следващите избори, това ще им позволи да си стабилизират позициите. Втората е, че поне външнополитически, задаващите се управленски алтернативи изглеждат доста проблематични. БСП продължава да е в остър анти-европейски период, а т.н. „обединени патриоти“ също са в най-добрия случай амбивалентни. Необходимо е сериозно въображение, за да си представим партията на Слави Трифонов като убедителен евро-атлантически играч. Дори „Демократична България“ на моменти изглежда неубедителна, а някои от нейните политически лица си позволиха доста евро-скептични коментари. Третата е свързана с традиционното поведение на Борисов при наближаване на избори. В тези моменти той винаги усилва про-европейската реторика и това досега му е носело добри резултати. Вярно е, че следващото повторение на този ход рискува да бъде доста по-малко успешно, но предстои да видим. Външнополитическият срив на ГЕРБ е очевиден, но партията има немалко ходове, с които може да го забави и овладее. Това обаче ще бъде до голяма степен функция на вътрешно-политическото й стабилизиране, което остава под въпрос. Особено ако хилядите, които в крайна сметка я подкрепяха като по-малкото зло се оттеглят окончателно.
