В политически далечния март 2019 година, може би най-голямата структура за дарения и кампании на демократите, Priorities USA, взима неочаквано решение. Организацията публикува своя списък с приоритетни щати за задаващата се предизборна кампания и решава да извади Охайо от него. Нещо повече, приравнява го с Тексас и Айова. Мнозина остават недоволни, но данните изглеждат неоспорими. От 2010 година насам, демократите са успели да спечелят само три щатски вота, а партията губи тежко дори през 2018-та, когато републиканците имат ниски нива на подкрепа. Всичко сочи, че щатът необратимо се изплъзва от „сините“ и е вече твърдо в колонката на „червените“ щати. На току-що отминалите избори, Доналд Тръмп спечели там с над 8%. Шумотевицата около вота е на път на маскира реалността, че средния Запад остава дългосрочен електорален проблем за демократите, а данните подсказват, че победата им се дължи основно на личността и биографията на Джо Байдън. Те още нямат и заместваща изборна коалиция в други части на страната, което допълнително вдига политическата им цена. Малко очаквано, именно външната политика може да се окаже теренът, на който това ще стане видимо.
Към настоящия момент, тя се очертава като реконструкция на света и подходите на Барак Обама. Нейната основа е завръщане към многостранната дипломация и стабилизиране на реториката и повече предвидимост, осъществени през поредица от ходове: връщане в парижкото споразумение за климата, световната здравна организация и ядрения договор с Иран, препотвърждаване на ангажимента към НАТО и съюзниците в Азия, подобряване на отношенията с ЕС и глобално сътрудничество относно Ковид-19 по подобие на битката с ебола. ‘Обръщането към Азия’ от времето на Обама ще получи нова версия, макар точните й параметри да остават неизвестни. Намеренията за близкия Изток също наподобяват дистанцирания и предпазлив баланс от негово време. Байдън надали ще върне официално доктрината за „лидерство от втора линия“, най-малкото защото не импонира на очакванията на американските партньори и местните либерални елити. Нещо повече, в подготвяната реконструкция има достатъчно символика, която е в състояние да маскира предпазливост в реакциите към един съществено променен свят.
Неговите параметри са видими в най-различни посоки. Разклатената западна доминация е вече трансформирана в геополитическа конкуренция, идейното му предимство е проблематизирано от широкото популяризиране на алтернативни идеологически конструкции, глобалното разпръскване на икономическата сила създава стимули за отслабване на западните политически коалиции, а Китай напуска привилегированата позиция в международната система, която Западът му подари в началото на века и преминава в настъпление. На тази променена среда не може да се отговори успешно с осъвременяване на външнополитическото мислене на Обама. В този контекст, големият въпрос е в това до колко, къде и как новият президент ще се отдалечи от него. Успехът на подобно начинание обаче преминава през преформатиране на политическия Запад, през неговото едновременно разширяване и укрепване. Дотук знаем, че това ще бъде направено на реторическо ниво. Знаците, символиката и оптиката имат особено значение в дипломацията, но в този случай няма да бъдат достатъчни. Това е особено видимо в ключовите области на сигурността и икономиката.
Вътрешно-политически, Байдън ще трябва да удържи нарасналите нива на военни разходи и инвестиции и да подготви общественото мнение за по-високи нива на присъствие и дори евентуални ограничени сблъсъци в Азия и широкия близък Изток. Ще е необходимо да убеди Европа да изостави удобната морализаторска роля, трайно да увеличи разходите за сигурност и отбрана и най-накрая да се превърне в реален субект на „твърдата сила“. Ако новият президент формулира подобни амбициозни искания, напълно възможно е тя просто да се скрие в реториката на „европейския суверенитет“, която продължава да прилича на нов дом на континенталния анти-американизъм. По-активна и настъпателна политика спрямо Русия също ще се изправи пред добре познатия евро скепсис. Извън „стария континент“, новата администрация трябва да се подготви за реалната възможност от сблъсък с Китай в източна и юго-източна Азия, за развиването на регионални съюзнически формати като the Quad, за успешното интегриране на Индия в този подход, за увеличаване на японските военни способности и за намиране на нови формати за сътрудничество с раздвоените между Китай и Америка държави в юго-източна Азия.
В икономически план, евентуално преформатиране на Запада е също изправено пред различни предизвикателства. Взаимното премахване на тарифите между САЩ и ЕС от годините на Тръмп е вероятно, но оттам започват трудностите. Споровете и взаимните ограничения в резултат на делата в Световната търговска организация са от десетилетия и надали ще приключат заради идването на Байдън. Европа със сигурност е много по-склонна да запази дълбокото си стопанско сътрудничество с Китай, отколкото Вашингтон. Идеята за транс-атлантическо споразумение за свободна търговия е замразена от 2018 година и тишината по тази тема от двете страни е оглушителна. Икономически рестарт и задълбочаване на двустранните отношения засега изглеждат малко вероятни. Не по-малки са предизвикателствата пред Вашингтон в Азия. Още в самото начало на своя мандат, Доналд Тръмп извади страната от Транс-тихоокеанското партньорство, което бе замислено като бъдещ носещ стълб на американското икономическо присъствие в региона. Байдън засега мълчи по тази тема. В същото време обаче, Китай разгръща своята офанзива на широк терен. Стартира алтернативната рамка за свободна търговия в Азия, подкрепена от Пекин, страната готви нови подобни споразумения, например, с държавите от Персийския залив. Предстои финализирането на предложение за ново икономическо споразумение между Китай, Япония и южна Корея, което цели да притисне Вашингтон и Токио. Без дълбока промяна в икономическия подход и дипломация на САЩ, всякакви негови усилия за укрепване на цялостното му присъствие в Азия ще имат ограничен успех.
Нови търговски споразумения и външнополитически активизъм обаче ще бъдат анатема за много избиратели в щатите от ‘Rust Belt’, които и без това се изплъзват от демократите. Тяхната нагласа е по-скоро ‘Mid-West First’ след десетилетия на деиндустриализация, загуба на доходи и социален срив и тя няма как да не бъде чута от елитите на демократическата партия. Демократите нямат заместващ компонент в своята електорална коалиция и това допълнително ще затрудни външната политика на новата администрация. Заявените дотук намерения по-скоро очертават възстановяване на статуквото отпреди идването на Доналд Тръмп. Отсега е видно, че това надали ще бъде достатъчна основа за регенериране на западните съюзи и превръщането им в успешни и ефективни инструменти в променения глобален свят. Предизвикателствата пред подобно начинание са много и сериозни, сред тях са и скептичните избиратели в сърцето на Америка.
Текстът е публикуван на сайта “Свободна Европа”
