Квартал „Манастирски ливади“ е опитно поле за урбанистично безумие
Корупцията беше водеща тема на продължилите повече от три месеца летни протести и ако те имат развитие в политически програми, целящи, ако не да се спре, поне силно да се ограничи това буквално убиващо средата за живот и развитие бедствие, ще трябва сериозно да се изследва корупцията в строителството. „Подпорната стена“ на Алепу стана своеобразна емблема на арогантното нахалство, безсрамие и лош вкус, но то е само част от кошмара, който през последните 20 години обхвана не само Черноморието, но и повечето големи градове. Тарикатите от Главболгарстрой този път лъснаха като въшка на чело, но това е само най-отблъскващият пример за неща, които стават на много места в страната. След скандала, за през лятото, „Подпорната стена“ беше деликатно загърната в перделик с пясъчен цвят (нещо като фондьотен, за да се скрие мискинлъка), но отскоро пак са я разголили и май „подпирането“ продължава. Съдбата на този паметник на безочието ще бъде лакмус за успеха или провала на битката с корупцията. Ако това нелепо нещо не бъде разрушено, значи битката е била сапунен мехур.
Ако приемем, че корупцията представлява брутално доминиране на частния интерес над обществения, това особено силно е изразено в строителството. Там най бие на очи. За съжаление българският преход не излъчи елит, който да живее с мисъл и отговорност за средата, която създава, не произведе критична маса от хора с вкус. Особено архитекти и строители. Сигурно по света има мафии и олигархии, които успяват в това отношение, но българските се случиха предимно от пошляги, за които привлекателната и вдъхновяваща градска среда не означава нищо. Строителната корупция е особено отблъскваща, защото е намерила начини да пригоди законодателството към своите интереси. Като гледа някои урбанистични решения, човек често се чуди корупцията ли ги е направила възможни или кретенизъм. Вероятно и двете, но корупцията, изглежда повече.
Може да се посочат множество примери за строителни нелепици – като небостъргача „Златен век” в столичния квартал „Лозенец” или идеята да се срути хотел „Рила”, за да се построи на негово място висока сграда. Унищожени бяха много сгради, свързани с паметта на София и други градове, за да се вдигнат на тяхно място кичозни блокчета. Другаде „старото“ беше вградено в нови строежи по бутафорен начин. „Феята” и „Ропотамо” бяха срутени заради неосъществени проекти, предстои изграждане на поредната конфликтна сграда на „Оборище” (до канала), както и застрояване на местността „Поляните” до устието на р. Велека в Синеморец. Не са угаснали мераците за застрояване на Карадере и Иракли. Депутатът Марешки плавно осъществява „инвестиционни намерения“ в Морската градина във Варна. Подготвя се изграждане на цял град в защитената местност Аркутино и е твърде вероятно това да стане тази зима, тъй като през лятото тихомълком се подготвяха терените. Изглежда скандалът около „Подпорната стена“ не е стреснал никого. Няма да изброяваме други примери – изпълнени или в проект. Във ФБ има група „Архитектурни извращения“, където може да се видят забележителни дивотии.
Вероятно на много места в страната може да се изследва технологията на строителните шмекерлъци, но има един софийски квартал, който им е нещо като лаборатория, опитно поле. Това е „Манастирски ливади”. Преди двайсетина години това наистина бяха ливади в крайградската зона на София. Имаше двуетажни къщи с дворове, тук-там спретнати кооперации и много свободни пространства. Това можеше да бъде най-хубавият и аристократичен квартал на София, в полите на Витоша, на десетина минути от центъра по бул. „България”. Вместо това тази част от града буквално за няколко години беше превърната в строително гето. Сградите са сбутани една в друга, няма отстояния, няма зелени площи, няма разумно планирани улици нито пък тротоари. Няма нормални детски градини, нито училище. 
На места недомислиците изглеждат направо гротескно, а застрояването – налудничаво. Казват, че заради пандемията в „Манастирски ливади“ било забранено да се отварят прозорци, защото нямало метър и половина дистанция между сградите. Има терени, на които са построени по шест-седем и повече кооперации, нагъчкани една в друга, до които се стига по тясна уличка (по-скоро алея), която свършва в тупик. Човек се чуди да се смее ли, да плаче ли. Ако, не дай боже, там се случи нещастие, няма да може нито пожарна, нито линейка да стигне навреме. Или изобщо. Ако пък стане земетресение, перспективата за бягащите хора е още по-ужасна. И това е станало с благословията на кметове и архитекти. Естествено, паркирането в квартала отдавна е екзистенциален проблем. То е като членството във Френската академия – някой трябва да умре, за да паркира следващият. Да пренесеш проблем от центъра на града в неговата периферия, при това върху гола поляна, е проява на особен вид институционален кретенизъм. Или корупция. Но не само паркирането, а изобщо преминаването на коли на много места вече е проблем. Улица „Ралевица“ е основна артерия за квартала. В източния и край има преграден участък, защото някой го е припознал за частен и общината не е намерила начин да възрази. Поради което две коли не могат да се разминат, без поне да си ударят огледалата. Доскоро това беше единствен подход откъм бул. „България“. А може би там по план не е имало път? Казват, че всъщност навремето, когато тези терени са били ничии, строителите са заляли асфалт, за да минава техниката. И ако се съди по странните извивки на тази, пък и на други улици, изглежда е било точно така. Ако човек се разходи из „Манастирски ливади – запад“, не остава с впечатление, че тук някога е имало община, която да наложи някакви регулации. По-скоро кварталът „се е саморегулирал“ от строителните предприемачи и то така, че максимално да задоволят своите интереси… и апетити.
Друга гротескна улица е „Велизар Велков“, ако изобщо може да се нарече улица това тясно и изтърбушено нещо. Но оттам минават коли, при това в двете посоки. Когато успеят. По план тази улица трябва да е 12 или 14 метра широка с тротоари от двете страни, започва от ъгъла с „България“ при новата болница и продължава на запад. В момента стига до „Българска легия“ и по-нататък продължава в една предстроителна неопределеност. Което означава, че планът може да си остане само на хартия. Както впрочем става с много общи устройствени планове. Първо ня
кой ги приема и после с частични изменения ги прави без особено значение. Та улица „Велизар Велков“ явно е от този вид. Има три вида настилки, но правени не от общината, а от околните строежи – паваж, асфалт и нещо като черен път. По средата на ъгъла с „Бяла акация“ има стълб, за да може човек в тъмното, след като е преодолял трапищата откъм „Българска легия“, хубаво да се блъсне. Това не е улица, а пародия. Което не пречи общината да дава строителни разрешения, при това така, че улицата никога да не може да има широчина 12 метра и тротоари. Това е само един от множеството подобни примери. Между другото новата болница „Св. София“ е построена на калкан, което означава, че предстои изграждане на още една 6-7 етажна сграда на мястото на сегашния паркинг, а това вещае окончателно запушване на движението.
Тук по принцип не се правят тротоари, защото ако се направят, съвсем няма да има къде да се паркира. Например „Иван Сусанин“ е такава улица, както и „Българска легия“ в по-голямата си част. Там където заради паркираните коли движението е силно затруднено (когато изобщо е възможно), проблемът се решава с поставяне на знак В1 – еднопосочна улица. И понеже застрояването е станало без мисъл за уличната регулация, сега повечето улици са или еднопосочни, или завършват като тупици. Какво се получава? Там, където трябва да преминават пешеходци, паркират коли. Поради което там, където трябва да преминават коли, вървят пешеходци. Нужни са два грама мозък, за да се досети човек, че така ще стане, но точно тези два грама в съвкупното мозъчно вещество на администрацията на община „Витоша” са се оказали остро дефицитни.
В квартала има основно жилищни сгради, но това не са жилища за живеене, защото нито инвеститорите, нито общината са мислили как ще живеят хората там. Това са жилища за продажба. Направени са с единствената цел да бъдат продадени. Парадоксално е, че иначе грозните панелни квартали от 60-те и 70-те години като „Младост“, „Дружба“ или „Люлин“ бяха все пак изградени при спазване на някакви правила, пропорции и като градска среда бяха по-приемливи от онова, което днес се строи, включително и в слабо урбанизирани до края на 90-те пространства, какъвто е случаят с „Манастирски ливади“.
Как е станало възможно това уродливо застрояване? На първо място заради закона „Лучников“. Някогашни царевични и картофени ниви бяха реституирани като регулирани парцели в паркове и междублокови пространства. Ясно беше, че собствениците им няма да садят пъпеши, а ще искат да строят. Така премахвайки една несправедливост законът създаде друга. Зачеркна 40 години от историята на градовете, сякаш през това време нищо не е ставало и създаде нови социални напрежения – между притежателите на реституирани парцели и жителите на квартали с такива парцели. При това последните се явяват и нещо като неволни „съдружници” на реститутите, защото инфраструктурата (път, вода, ток), която те получават, без да са инвестирали в нея, всъщност е строена и с техните данъци. Оказват се съучастници на онзи, който ще им отнеме слънцето, въздуха и гледката. Естествено, има и други законодателни текстове, които благоприятстват хаотичното застрояване. Законът за устройство на територията (ЗУТ) e широко отворена врата пред строителните вакханалии, особено с неговия чл. 24, който дава възможност при разрешени, да речем, 4 етажа, строителят да направи 6, тъй като разликата между кота корниз и кота било не се смята за етаж, когато не надвишава 4,5 м. Така след 2003 г. в строителството на новите сгради се наложи стилът „подпокривна неопределеност“. Става дума за доста безвкусните усилия чрез разни малки и големи арки, капандури с балкончета, башни, надзидове и друга кичозна орнаментация да се скрие очевидният факт, че сграда, която е трябвало да бъде на четири или пет етажа, се е оказала на шест или седем. Това е доминиращата стилистика и в „Манастирски ливади“, като има и някои специфики. 
Тук освен бъбривият и характерен за годините около милениума т.нар. мутробарок има и нещо като мутренски баухаус – модернистични ръбати сгради, сбутани една в друга. Стоят на кавга и сякаш всеки момент ще се сбият.
Според Ян Геел, известен датски урбанист, работил в различни световни столици, с чието име Столичната община кокетираше преди няколко години, първо ние строим градове, после градовете изграждат нас. Какви хора може да изгради уродливата градска среда с клаустрофобични пространства, налудничаво улично движение и маниерно кичозна орнаментация на строителните шмекерлъци е въпрос, който заслужава да бъде консултиран с психолози и психиатри. Със сигурност някаква част от депресиите и психичните разстройства са свързани с непривлекателната градска среда.
Градовете са като книгите, може да се четат. От начина, по който са построени, може да се съди за културата, манталитета, интересите, вкусовете и въжделенията на техните обитатели. Ако чужд инвеститор се разходи из периферните квартали на София и особено из квартал „Манастирски ливади“, как би „разчел“ облика на неговите обитатели? Най-логично изглежда да разпознае едни прости хора, алчни, без усет за хармония и чувство за мярка, без чувство за дистанция и пропорция, склонни към дребни, средни и по-големи шмекерии, с изострено влечение към евтините ефекти и кича. Би се запитал защо при тези хора богатството произвежда мизерни гледки? И ако си отговори, едва ли би инвестирал тук парите си. Вероятно неумението ни да създаваме привлекателна и хармонична среда за живеене е една от причините за ниското ниво на чужди инвестициите, въпреки ниските данъци и други благоприятни условия. Но това е малък проблем. Много по-важни са моралните щети, които нанасяме сами на себе си.
Логично изглежда причина за строителния хаос да се открива в интелектуалния и морален капацитет на законодатели, общински администрации и инвеститори, но никак няма да е справедливо да се пропуснат и архитектите. За да не навлизам твърде надълбоко в една тясно специализирана сфера, ще цитирам човек от тази среда. „Най-безнадеждно обезсърчаващото е, че голяма част от архитектите съвсем не отстъпват по простащина, непоправимо тъпоумие, скръбна баналност, тесногръдие и долнопробност на инвеститорите. Освен това, отчайващо широко разпространени и възприети сред архитектите са слугинският манталитет и безнравственото лакейско угодничество спрямо предприемачите. Съвсем друго е, че у нас няма дори опит за някаква архитектурна критика. Тази мисъл, доколкото у нас изобщо някога е съществувала под някаква любителска форма на наивна самодейност, е напълно катастрофирала, утрепана в зародиш преди десетилетия.“ Мнението е на арх. Тодор Обрешков, познат и уважаван в архитектурната колегия или поне сред онази част, която все още държи на някаква професионална чест. Споделено е в социалните мрежи по повод новата сграда на ъгъла на „Оборище“ и канала.
Тягостно печален е и фактът, че въображението на българския елит посткомунистически рядко отива отвъд строителството – парцел, тухли, цимент, вар, ПВЦ-дограма, асфалт и дотам. Поради което богатството в България често произвежда образи на културна мизерия и нищета – като „Подпорната стена“ на Алепу, мутренския баухаус в „Манастирски ливади“ или призрачния град „Коста дел Кроко“ край Царево и още много подобни.
Необходима е спешна промяна на законодателството, мораториум върху новите строежи до утвърждаване на правила и на нови ОУП, в които улиците и като цяло общественият интерес да имат предимство пред апетитите на инвеститорите.
Ако това не стане, не е трудно да се прогнозира близкото бъдеще на „Манастирски ливади“, пък и на други подобни квартали. Понеже строителството продължава с познатите темпове, нови кранове стърчат над малкото все още незастроени терени, бетоновози разорават и без друго зле асфалтираните улици, един ден кварталът ще се задръсти напълно и тогава никой няма да може нито да влезе, нито да излезе. Защото освен граждански има и физически закони. Няма как на парцел за триетажна къща да построиш два седеметажни блока, пред които да паркират трийсет коли. И тогава от „Дискавъри“ с дрон ще снимат това урбанистично чудо, за да покажат на света къде живеят най-простите хора на земята, където всеки е по-голям тарикат от другия. А вероятно и най-безчестните строители, архитекти и общинари.
