От няколко години върви интересно интелектуално състезание. Професори и анализатори са в трескава надпревара как и кой ще измисли най-точното и хващащо ухото определение за конфликта между САЩ и Китай. Кандидатите не са малко и варират между „нова студена война“, „геополитическа конкуренция“, „завръщане на историята“ и „системен конкурент“. Първите залпове на Доналд Тръмп преди няколко години не бяха приети от мнозина, по познати причини. Отиващият си президент бе пословичен с непостоянството си, търсеше бърза електорална победа за своите избиратели в средните щати, отсъстваше цялостна рамка за подобно мащабно преобръщане на външната политика на страната и т.н. Европа гледаше притеснена отстрани и много правителства просто очакваха вълната да отмине, за да могат да продължат продължаващия десетилетия „меден период“ в отношенията с Китай. Австралия бе сравнително изолирана в апелите си за преосмисляне на общуването с Пекин и смяна на парадигмата. Но събитията се ускориха и само в рамките на две години Западът сближи позициите си и постепенно възприе далеч по-различна позиция относно Китай в сравнение с последните десетилетия. ЕС също обяви Пекин за „системен конкурент“, прие аргументите за рисковете от неговата продължаваща технологична експанзия и реши да подкрепи своите големи фирми в позиционирането и борбата за стопански превес. Така западният свят и Китай се озоваха в ситуация на остра конкуренция, а намирането на компромис изглежда все по-трудно. При това името на американския президент далеч не е най-голямото препятствие. Най-съществените са поне три.
Първото е свързано с исторически целенасочената асиметрия в отношенията между Запада и Китай. Най-общо, тя се изразява в липсата на реципрочност по отношение на пазарния достъп, степента на държавна подкрепа и скоростта на изравняване между двете страни. Казано иначе, Пекин има много по-голям излаз на западните пазари, оставен е в значителна степен да подкрепя своите компании, а времевата рамка за отпадането на тези условия е доста разтеглена. Отношенията са дефинирани по този начин в началото на този век и са до голяма степен фиксирани при присъединяването на Китай към Световната търговска организация. Този компромис е приемлив и за двете страни, при това за доста продължително време. Западът включва комунистическия гигант в глобалната либерална стопанска система, разширява пазара и получава перспектива за достъп на страната. Китай получава излаз към богатите страни, ускорява експортния си модел, модернизира икономиката си, трупа финансов ресурс за инвестиции и в значителна степен опазва възможността сам да регулира обхвата и скоростта на икономическите промени. От доста години обаче, тази сделка е все по-проблемна за Запада, макар повечето политици често да не разбират откъде точно идват проблемите и как те трябва да бъде решени. Пекин няма особен интерес да променя цялостната архитектура на тези отношения и макар постепенно да отваря все повече сектори на икономиката си, официалните власти не са склонни да се лишат от ключов инструмент за управление на и без това достатъчно сложния преход към нов тип икономическа структура. Нещо повече, загуба на контрол върху темпото на промените ще направи цялостната социална ситуация особено нестабилна и непредвидима. На този фон вероятността от предоговаряне на отношенията между двете страни изглежда ниска.
Второто голямо препятствие е свързано с преобръщането на възприятията спрямо Китай през последните години. Последното проучване на ‘Pew Research’ от октомври тази година дава отлична представа за динамиката на процеса. Например, само за три години (между 2017 и 2020 година), негативните нагласи към Пекин във Великобритания скачат от 37% на 74%, в Германия от 53% на 71%, в САЩ от 47% на 73%, а във Франция от 52% на 70%! Идентични са тенденциите и в по-малките страни, както и в самата Азия, макар държавите там да познават доста по-добре своя съсед. Подобно влошаване на отношението изглежда безпрецедентно и едва ли ще може да бъде преобърнато в обозримо бъдеще без някакви драматични промени в поведението на Китай и в общата глобална среда. Дълбочината на промяната е видима и в цялата политико-институционална инфраструктура на западните държави и организации. В рамките на няколко години, на практика повечето от тях предефинираха ключово разбиране и предпоставка на отношенията с Пекин. Естествено, езикът се различава, но се движи изцяло в един регистър – геополитически конкурент, системно противостоене или злонамерен „трети играч“. Изтласкването на „Хуауей“ от критичната инфраструктура е просто знак за трансформацията, но на практика сме свидетели на края на епохата на възприятията за ‘win-win’ отношения. Изместването може да бъде констатирано в най-различни процеси – от завръщането на индустриалната политика в Европа до преформатиране на цялостната архитектура и достъп до критичната инфраструктура на Запада. Възстановяване на отношенията с Пекин преминава през поне частично овладяване на този процес и неговото омекотяване. За нещо подобно към момента няма перспективи.
Третата трудност идва от нарастващото „разкачване“ между западния свят и Китай. Има области, в които то напредва с много голяма скорост като най-очевидния пример е в областта на технологиите и дигиталните отношения. Тук става въпрос не само за най-коментираните компании като „Хуауей“ и ‘ZTE’ и тяхното изваждане от западната екосистема, но и за прекъсването на търговски отношения между множество компании във все повече технологични области. И тук сблъсъкът далеч не се изчерпва с отношения между няколко групи стопански субекти. Става въпрос за остра конкуренция за превес в цели сектори на икономиката на бъдещето. По тази причина битката вече се пренесе и на терена на апликациите, тук сблъсъкът далеч не е само за технологично предимство, а за опазване и контрол върху „петрола на бъдещето“ – данните. Последната държава, която се включи е Индия, макар тя да използва за оправдание военните сблъсъци по границата с Китай. Друго поле на „разкачване“, макар и все още по-скоро реторическо, са сложните производствени вериги в ключови сектори и постепенното им завръщане в западните икономики или поне в техните периферии. Тук все още няма съществени развития, но не е случайно, че все повече държави има отделни фондове за връщане на производства, например Япония. Много по-малко внимание получава друга динамика на конкуренция, която ще ускори отдалечаването между Запада и Пекин. Тя е свързана с китайската политика на създаване на алтернативни системи от глобални стандарти в различни области, които да изместят западните. Тези техни усилия непрестанно набират скорост.
Съществуват и още основания за продължаващо противостоене, макар отсега да е ясно, че остава императив за съвместимост между интересите и поведението на двете страни. Новият президент на САЩ със сигурност ще се опита да намери някакво поле на възстановяване на сътрудничеството. Но динамиката на раздалечаване е вече сериозна и засяга множество елементи на глобалната среда. Идното десетилетие със сигурност се превръща в историческа арена на конфликт, а основна задача ще бъде неговото овладяване. Европа е в особено трудна позиция, доста икономически зависима от Китай, но в същото време непрестанно уязвима за неговите множествени стратегии на овладяване и отслабване. САЩ също тепърва трябва да намерят по-дългосрочен баланс между икономика и сигурност. Западните съюзници в Азия са в най-трудна ситуация, защото са вече под непосредствените политически и стопански удари на Пекин. Намирането на устойчиво равновесие в целия този комплекс от отношения ще е голямата стратегическа задача на идните години, но засега перспективите за успех не са много впечатляващи.
