За първи път от повече от 30 години, залогът на парламентарните избори в България е много по-голям от това кой ще победи. Този път той е дали основният механизъм за излъчване на управление – изборите – работи и дали гражданите имат достатъчно доверие в неговата честност, за да приемат резултата. До тук се стигна след като политическите партии години наред отказват да видят истинските проблеми в изборния процес и да го модернизират. Вместо това ни предлагаха “дъвки”, които трябваше да обслужат моментен политически интерес или да отвлекат вниманието на обществото.
Българската избирателна система и изборна администрация са плод на политическия консенсус от 1990 година. И в това няма нищо лошо. Решението политическите партии да са представени във всички нива на изборната администрация и така взаимно да се блокират е добро в условия на преход и се използва в много държави. Друго много сполучливо решение от тогава е да се заложи на такава избирателна система и процедура за изчисляване и определяне на резултата, които едновременно да осигуряват широко представителство, но и да правят резултата много стабилен на неточности. Така изборите от първи ред (парламентарните и президентски) в България, въпреки много грешки и дори системни опити да бъде променен резултата със схеми на купуване на гласове, винаги отразяваха волята на българските избиратели.
С годините обаче, обществата се промениха. Социалните медии създадоха свръх демократичност на мнение, особено по чувствителни въпроси като изборите. Появи се глобален сблъсък между автократични настроения и желания за по-участническа демокрация като форма на защита на правата. От друга страна, политическите елити се отдалечиха от избирателите си, което като контра създаде очакването за по-радикални избирателни системи, които да дават повече власт в ръцете на избирателя да определи почти личен свой представител и да може да го контролира. На този фон се отвори възможност за различни разновидности на политици популисти, които завладяха въображението на избирателите. На домашно ниво, в България, партийната система се промени няколко пъти, а с нея и нейните участници – доброволци в различните нива на изборната администрация. Така се загуби натрупания изборен институционален капитал от 90-те. В резултат се появиха неточности и грешки в изборните протоколи от изборния ден и се отвори поле за интерпретации и съмнения.
На всичко това политическите партии в парламента, а и извън него, в последните 10 години отговарят с “магически” решения. Те, за съжаление, в голяма степен отразяват повече тесния партиен интерес, а не целта да имаме честни и прозрачни избори. Тези решения получават чудодейни свойства да решат всички, осъзнати и неосъзнати, проблеми на изборния процес. Такива бяха задължителното гласуване (което се оказа не толкова задължително), електронното гласуване, машинното гласуване, мажоритарната система и много други. През тези години бяха създадени два Изборни кодекса с огромен брой техни поправки. Никой от тях обаче не обърна внимание на основната нужда в изборния процес – рязка професионализация на изборната администрация и адаптирането й към условията и очакванията на обществото днес.
Професионализацията на избирателната комисия, която започна през 2010 г. стигна само до това членовете й да имат мандат и добро постоянно заплащане. Така в момента имаме 20 човека, излъчени от политическите партии, повечето от тях юристи, с минимален опит и квалификация в изборния процес, а администрацията, която трябва да ги подпомага се състои от още един юрист, домакин, ПР и счетоводител. Без звено за анализи, професионални обучители или ИТ департамент. Точно затова 30 години след промените в България няма например постоянен регистър на избирателите, а той се прави на базата на гражданския регистър преди всички избори и става все по-неточен. Никога не е правен институционален детайлен анализ за проблемите в процеса и дали те се дължат на лошо обучени хора в секционните комисии, дали избирателите просто не могат да се справят с постоянно променящите се правила или пък има някаква друга причина.
Различни политически партии решават да “отговорят” на исканията на хората и предлагат я регистър на избирателите, я машинно гласуване, гласуване по пощата за избирателите в чужбина, активна регистрация. Правят го с ясното съзнание, че орган с 20 човека, без специфични роли и квалификации няма как да го реализира. Дори бегъл преглед на предложените законодателни текстове много често показва, че те са писани набързо и в тях прозира надеждата на самите автори да не бъдат приети. За всеки експерт е ясно, че това са партенки. Защото няма как да имаш електронно гласуване или гласуване по пощата ако няма въведен регистър на избирателите, където да се отбелязва метода на гласуване на всеки избирател и неговия адрес, за да не се допуска двойно гласуване. А не можеш да имаш регистър, ако ЦИК няма капацитета да го поддържа. Също така е ясно, че практически в България не може да бъде въведена никаква по-чувствителна към волята на гражданите избирателна система – мажоритарна, смесена или такава със задължителна преференция, ако няма промяна в начина на функциониране на секционните комисии. Никой дори не е изследвал какъв е проблемът там. От друга страна, световният опит показва, че при намаляващо доверие в процеса, “окичване” с технологични елементи не го прави нито по-добър, нито по-честен или по-надежден и будещ доверие. Затова опитът на всичко да се намери просто електронно решение няма как да успее. Нужна е институционална основа.
Симптоматичен за ситуацията беше случаят с доставката на машини за гласуване за тези избори. Той показа неадекватността на законодателя – политическите партии и техните предложения спрямо реалните възможности на изборната администрация. Централната избирателна комисия (ЦИК) беше натоварена със задачата да направи поръчката за доставка. Но тя изпитваше ужас, защото нямаше опита и капацитета да направи процедурата и техническото задание. Резултатът е договор, в който ЦИК практически предава огромни части от изборния процес в ръцете на една частна компания, без дори да има способностите, основно технически, да я контролира.
Очевидна е нуждата от институционално подсилване на изборната администрация, така че тя да може да изпълнява малко по-сложни задачи, а не само сляпо да изпълнява точките от Изборния кодекс. Също така, вероятно е дошло времето да се анализира дали някои от основните елементи, които бяха поставени в началото на прехода са достатъчно адекватни към променената среда. Такива са например състава на секционните комисии, съставянето на избирателен списък, как въобще да се променят изборните правила. Целият изборен процес е обрасъл в съмнения. Но ние не можем нито да ги потвърдим, нито да ги отхвърлим, защото няма инструмент и институция, която да направи детайлен одит на това, което се случва. За съжаление, нито една от политическите партии, нито едно парламентарно мнозинство или правителство не е предлагало нещо подобно. Вместо това предпочитат да говорят, че изборите в България са опорочени. Готови са с нови предложения в 12 без 5, с които да “гарантират честността”. Настояват за граждански институционални алтернативи, някои от които звучат като шега.
Така днес стигнахме до абсурдната ситуация, политици, които имаха възможността да подобрят процеса, но не го направиха, да говорят че изборите са фалшифицирани. Много от тези хора навярно знаят как се правят схемите за купуване на гласове, други са били подкрепени от контролиран вот. Срещу тях стоят десетки доклади на международни организации, които казват, че изборите в България покриват основните стандарти за честни избори. Но това вече няма значение, защото започна активното демонтиране на основата на нашата демокрация. Доверието в изборите е вече легитимен партиен инструмент за изборна победа. От тук нататък на ход е избирателят – всеки сам трябва да реши на какво да вярва.
