Българският президент стартира своята предизборна кампания още в първите дни на изборната 2021 година. Реши да го направи под формата на консултации, които се проточиха с дни и по-скоро приличаха на продължителна пресконференция, отколкото на съдържателна политическа дискусия. След години на безлично присъствие в президентската институция, Румен Радев получи исторически подарък в началото на анти-правителствените протести, но го пропиля поради своята свръхреакция, неубедителната поза на народен водач и неспособността да трансформира недоволството в някакъв дневен ред. Това не е изненада, особено на фона на отсъствието на съдържателни идеи в отрязъка между избирането му и старта на последната протестна вълна. Липсата на политическа история се оказа успешен елемент от електоралната му заявка, но предпостави отсъствието на оформени позиции и цели. На практика, Радев навлиза в последните месеци на своя престой на „Дондуков“ 2 като най-безличния държавен глава от създаването на структурата в началото на прехода.
В известен смисъл, траекторията и битието на този президент са пределно ясни и безинтересни още от самото начало. Политически, Румен Радев е замислен като откровена инсталация. Моделиран социологически, неговата идентичност е производна на електоралната приемливост, която осигурява най-прекия път към президентската институция. Това не отменя факта на политическото рамо, което Бойко Борисов даде на политинженерната трупа, имала задачата да осъществи този проект. Трагикомичната кандидатура на Цецка Цачева имаше единствената задача да осигури удобен опонент, легитимен фон за победата на фантомния кандидат. Реторическите банализми имаха задачата просто да маркират политическо пространство, да осигурят институционален пълнеж и да уплътнят максимално обществените очаквания за фасадно присъствие. Очаквано, произведен като политически безлична и безисторична фигура, Радев прекара своя мандат в мъчителни усилия, поне на моменти, да генерира някаква мисловна кохерентност. Не е никаква изненада, че това не се случи. Инсталацията имаше други задачи.
Основната функция на Радев бе да уплътни максимално антизападния дневен ред, особено съществена задача след мандата на Росен Плевнелиев, който вбеси проруските среди със своята външнополитическа дейност и западна подкрепа. По-конкретно, сегашният президент трябваше да поддържа статуквото в стратегически сектори като енергетиката и сигурността, където Москва успешно блокира дълбоки промени от десетилетия. Профилът на самия обитател пък трябваше да неутрализира общуването и културната съвместимост с повечето западни лидери и да затвори този канал на потенциално влияние. В рамките на своите възможности, Радев положи необходимите усилия. Подкрепяше достатъчно шумно проруските проекти в енергетиката, с изключение на временната реторика по темата за „турски поток“, поради сблъсъка с Борисов. Правеше същото за „Белене“. По-видимо бе блокиращото му поведение по отношение на военната модернизация и стигна до трагикомичната ситуация като бивш военен да застане на пътя на отлаганото от толкова години реално съвместяване с натовските съюзници. Направи го по отношение на новите военни самолети, но и при другите проекти във военната област.
Румен Радев не успя да се справи и с друга съществена задача при функционирането на институцията. Съветническата и експертна общност в нея прилича повече на приятелски кръг от бивши колеги и институционализира тесен политически периметър и поглед. Това бе реална пречка в общуването на президенството във вътрешно- и външнополитически план. Подаваните директно от БСП кадри така и не бяха добре интегрирани в структурата и мимолетната кариера на един от шефовете на кабинета на Радев, Калоян Методиев, бе само един от примерите за това. Превъртането на прекалено много хора на различни позиции допълнително затрудни самото функциониране на президенството. Неназованият външнополитически „санитарен кордон“ около сегашния президент е друга отличителна черта на неговия мандат. Той остана не просто периферна фигура в европейската политика, но и не успя по никакъв начин да предложи някакви интересни идеи или гледни точки към съществените международни проблеми и дебати. Непрекъснатият му конфликт с правителството допълнително ограничи възможностите за влияние. През последните месеци се активизира по линия на инициативата „три морета“, но и това бе по-скоро битка с изпълнителната власт, отколкото автентична външнополитическа активност.
Финалната права на мандата на Румен Радев ще бъде запомнена с непрестанния конфликт с премиера Бойко Борисов. Ежедневието на този сблъсък е често изпълнено със самоцелни размени на реплики и напълно лишено от идеен и управленски смисъл. В същото време, сегашният президент е сякаш заклещен в него, защото трябва да поддържа претенцията си на водач на национална коалиция срещу режима на ГЕРБ, което го принуждава да търси непрестанни поводи за атака. Радев обаче не осъзнава кодираната асиметрия в този обмен, поставяща го в неудобна позиция. Разликите в правомощията правят така, че в крайна сметка, сблъсъкът е на думи срещу действия, с цялото условност относно рационалността и смисъла на това, което прави правителството. Кулминация на пълната несъстоятелност на мандата на Румен Радев бе наскоро представения проект за „национален стратегически документ“ на България. Текстът от 30-ина страници е бездарен преразказ на десетките стратегии, които се търкалят из българската администрация, съчетан с клишета и формулировки от учебници по публична администрация. Армията безлични съветници и експерти към президенството месеци наред си играха с този документ, имитираха консултации и мъдреха високопарния език, на който да подредят безсъдържателното упражнение.
Приключва най-безсмисления и безличен президентски мандат от българския преход. Той беше изпълнен с куха, стерилна институционалност, много поза и пълно отсъствие на принос към съществуващите обществени проблеми и дебати. Румен Радев не успя да инициира нови такива, дори не успя да осъществи значим политически жест. Острата му реакция на безумията на прокуратурата бе основателна, но в крайна сметка несъстоятелна и объркана. Тя е и далеч недостатъчна, за да трансформира внезапно пасивният обитател на институцията в сериозен политически играч. Предложеният като кулминация на мандата „национален стратегически документ“ пък е на ръба на комичното, несръчен преразказ на съществуващи документи и канонада от клишета и общи фрази без почти никаква управленска конкретика. Идните месеци ще бъдат една несекваща предизборна кампания на сегашния президент и е напълно възможно той да бъде отново удобна пресечна точка на различни интереси. Това че подобна маневра може да означава още пет години политическо безсмислие в основна институция на държавата съвсем очевидно не е сред техните притеснения.
