Текст на Тони Филипов, д-р от 2007 г.
Самоиронията не му беше чужда. С чувство за хумор към околните, но и към себе си приемаше всичко. (Е, не винаги!)
В „Стандарт” направили анкета сред „столичани”. Питат ги на случаен подбор дали биха се върнали на село, ако им дадат пари да започнат бизнес. То какъв ли бизнес на село се въди, но…
Първият анкетиран вика: „Абсурд!” Вторият и той категорично против. Третият вика: „Ако бях по-млад…” В смисъл – няма да стане. Петият се увличал по селски туризъм, но за постоянно не кандисвал… И само един от анкетираните вика: „Да, може. Ще се занимавам с животновъдство. Аз съм, вика, от Червен бряг и животновъдството не ми е чуждо…” Като го гледам на снимката какъв е мургав изобщо не се съмнявам, че животновъдството не му е чуждо, че животните му са скъпи на сърцето. Даже ако не ме лъже паметта, точно от Червен бряг беше онзи катун, който преди две години беше отседнал край Темза и изяде на кралицата лебедите… Но сега темата ни е друга. Пък и както ми обърнаха внимание колегите, не всички цигани били еднакви. И не било правилно да се поставят под общ знаменател. Може и да са прави, но по тоя въпрос не съм единодушен. Засега ще си остана на моето мнение, поне докато не видя циганин с мотика, което според мен е толкова невъзможно гледка, колкото и негър с мотика.
Но да се върнем към темата – защо като стъпиш веднъж на жълтите павета и нема връщане назад. Оня ден гледам в „Радисън” две депутатки, чиято рустикалност не може да бъде поставена под съмнение. Поръчаха си супа от броколи по девет лева канчето и крем брюле за пет лева. Боже, боже… До лани най-мъчната манджа, дето можеха да си поръчат беше фрикасе и за десерт малеби или крем карамел. Сега супа от броколи… Защо да се връщат на село. Те където и да идат си носят селото със себе си. Дето беше казал някой, но не помня кой, можеш да изкараш 40 души от селото, но не можеш да изкараш селото от 40 души. Някой ми каза, че го казала Дженифър Лопез, онази с големия диференциал. Нищо, пак е готин лаф. Аз бих го казал по друг начин: като напуснеш селото, то престава да ти бъде характеристика по местоживеене и ти става характеристика по манталитет. Както ви писах в понеделник – драмата на първото поколение.
По мен си съдя. Уж викам „моля”, „извинете”, подавам ръка на бабетките да слязат от рейса, в ресторанта влизам преди дамата, но все на дъното си душата ми си остана рустикална. Трийсет години вече как съм се урбанизирал за постоянно в столицата, ама некой път като ида на гости и по инерция си изувам обувките пред вратата. И, да си остане между нас, но понякога пея в банята, за което Теофраст… Както и да е. И мойта не е лесна. Ако си от пазарджишките села, то си е за цял живот, ама да не ви занимавам със саморефлексии… Понякога си мисля, че Тато беше много прав така да държи на жителството.
Аз все пак съм от леките случаи. А то какви има… В квартал „Дружба”, дето животът ситуира цялата ми младост и средна възраст на 35 квадрата барабар с коридорите отделни столичани викаха на боклука „гюбре” и го хвърляха през прозореца… И то само там…
И изобщо, ако перифразирам Джон Дос Пасос, проблемът на София е, че тук всеки е от някъде другаде.
