Разбира се, едно дете може да преживее най-щастливия откъслек от живота си и без да знае какво точно е ляво и какво дясно извън занимания като каране на колело, ски или някои игри, в които това познание има чисто практическа стойност, без никакви идеологически, а не дай боже и морални залитания.
От друга страна обаче не е лошо от ранна възраст човек да има поглед върху неща, които в по-зряла биха объркали представите му за добро и зло, красиво и грозно, умно и глупаво, както се получи у нас покрай вече тридесетгодишните и все още незавършени спорове относно добродетелите и пороците на лявото и дясното. Ако преди тридесет години децата добросъвестно бяха посветени в тази лукава шарада, днес много излишни думи, терзания и гротескно комични политически практики щяха да бъдат спестени, а страната вероятно щеше да изглежда по друг начин.
Какво означава да си „ляв“ и кои са добродетелите или ценностите (звучи малко като семейни бижута), заради които левицата претендира за морално превъзходство над десницата? Защото основен залог в това противоборство са изключителните права върху килимчето на морала.
Моралната претенция на левицата стъпва върху ценности като защита на труда от капитала, справедливо разпределение на обществените ресурси, синдикализъм, солидарност, равноправие, либерализъм, влечение към прогреса, постоянно растящи социални права и придобивки, прогресивна данъчна система, повече регулации в икономиката, достъпно образование, здравеопазване и пенсионна система. Също така защита на природата и мира на планетата и, разбира се, законодателство, което да гарантира такъв обществен ред. С други думи лявото защитава обикновения човек и смята това за своя най-висша добродетел. Само че този обикновен човек съвсем не е така безобиден, както изглежда. „Обикновеният човек, както твърди Ортега-и-Гасет, като знае, че е обикновен, се осмелява да утвърждава правото на обикновеност и да го налага навсякъде.“ Той често кокетничи с обикновеността си и я представя като специален вид изключителност. Което отначало може да изглежда смешно, после става досадно, а след това и опасно.
Дясното не твърди, че абсолютно всичко предлагано от лявото е лошо, но смята че общественото благополучие произтича от други приоритети – оттегляне на държавата от икономиката и пазара (laissez faire), малко или никакви регулации, ниски данъци, зачитане на утвърдени крепители на социалната тъкан като семейство, църква, нация, патриотизъм, традиции.
Тази ценностна палитра намира израз и в определени психологически профили. При дясното предприемаческият дух е свързан с повече лична отговорност и индивидуализъм, докато за лявото е присъщо известно нехайство, склонност към колективни решения и очакване друг да свърши същинската работа. Дясното е консервативно, а лявото либерално и прогресистко. Лявото е склонно към героична романтика (често с елементи на вандализъм), докато дясното набляга на прагматиката. Дясното е мравката от баснята на Лафонтен, а лявото е щурецът. Дясното създава, лявото разпределя. Дясното е елитарно и обича йерархични структури, докато лявото е по-народно и демократично. Дясното има претенция за изисканост и аристократизъм (реален или мним), а лявото гледа на тия работи с насмешка. Лявото цени добродетелите на бедността, от която обаче левите неистово искат да избягат. „Комунистът, както пише Николас Давила, е човек, който очаква държавата да му осигури статут на среден буржоа.“ Десните ценят добродетелите на праведния, спокоен и щастлив живот. (Предполага се, че такъв е техният живот.)
Разбира се, това са архетипни характеристики на лявото и дясното в западните общества. През последните десетилетия и двете течения мутират и частично променят позициите си по отделни теми. Нека вметнем също, че е естествено по едни теми човек да е по-скоро ляв, а по други – десен.
Освен добродетели двете идейни платформи имат и своите аномалии и прекалявания. (Впрочем всяка идеология създава свое екстремно крило, което упреква съмишлениците си в отстъпление от идеала.) Дясното може да бъде прекалено прагматично, себично, егоистично и дразнещо високомерно, а лявото – да прекалява в стремежа си да кове чуждо щастие и да предлага непоискани добрини. Понякога и насила.
Расизмът e дясна аномалия, както и свалянето на „Лебедово езеро“ от програмата на Парижката опера заради супремасизма на белия лебед, е лява аномалия. Освен дето е и глупост. Както е левичарска глупост и подмяната на думата Коледа с Празничен сезон, понеже и нехристияни празнували зимното слънцестоене. Лявото е склонно към идеологически обсесии (Politically correct, Black Lives matters, ЛБГТИ), докато дясното, като се изключат екстремисти от типа на Айн Ранд, гледа по-лежерно на тия работи.
Някога радикалното ляво проповядваше, че революциите са най-краткият път към реформи и премахване на злоупотребите с власт. Дясното смята, че революциите само задълбочават проблемите, включително и злоупотребата с власт, и вярва, че еволюцията е разумният път към реформи. Тук трябва да вметнем, че когато лявото нарами пушка и тръгне да прави революция, тогава се разваля играта. Защото играта на ляво и дясно е парламентарна, а революционерите имат обичай да избият стария парламент, преди да седнат вътре.
Без това да е някакво правило, лявото има известни тежнения към републиканския ред, а дясното – към монархията.
Така белейки като глава лук люспа след люспа добродетелите и греховете на лявото и дясното, неизбежно стигаме и до най-същественото – онтологичния въпрос за произхода на света и мястото на човека в него.
Лявото е по-близо до идеята, че съвременният човек е исторически самонаправил се благодарение на материални, осезаеми фактори като Просвещение, позитивни науки, секуларизация, индустрия, социални движения и т.н. Дясното приема, че отвъд всичко това има сила (неразгадана и непостижима за човешкия разум енергия), която стои в основата на вселенските дела и най-вече зад тайната на живота и пред тази сила човекът трябва да е смирен. Да се взима страна в този онтологичен казус е излишно, защото, както твърди физикът Карл Хайзенберг: „Първата глътка от чашата на природните науки прави човека атеист, но на дъното го очаква Бог“.
Лявото пледира за социално равенство, на което дясното отговаря, че животът и всяко развитие са възможни именно чрез и поради неравенствата. Това е природен закон.
Дясното е по-старо от лявото. Има известни основания да се твърди, че Бог е създал света десен. („Защото десните пътища Господ наглежда, а левите са развалени.“ Пртч. Сол. 4-28.) По някое време изглежда е усетил, че е прекалил, и е изпратил „своя възлюбен Син“ (Мат. 3:17) да проведе процедури за известно олевяване. Но Църквата все пак запазва десния ред.
Генеалогията на лявото е свързана по-скоро с новото време – Ренесанс и Просвещение. Леви икони като Томазо Кампанела, Томас Мор, Жан-Жак Русо, и нека да не изброявам, пробиват имунната защита на дясното, скрепена от Свещеното писание и сурови мислители като Томас Хобс и Едмънд Бърк. Самите понятия „левица“ и „десница“ са родени около Френската революция. В парламента радикалите сядали в лявата част на залата, а консерваторите – в дясната.
Както трябва да е станало ясно, лявото и дясното в политиката са като енергиите Ин и Ян в китайската философия. Макар да са противоположни сили, всяка съдържа нещо от другата и взаимно се осмислят.
И леви и десни обикновено идват на власт със заявка за нов морал. Понятието „нов морал“ е визитна картичка на лицемерието. Има само един морал, наследен от Мойсеевите скрижали – не кради, не лъжи, не убивай, не лъжесвидетелствай, не пожелавай дома на ближния си, ни роба му, ни вола му, ни осела му и т.н. Само онова за жената на ближния, както се шегуваше д-р Филипов, може би днес звучи малко старомодно.
Да видим сега как стои в България тъй щекотливият въпрос за лявото и дясното през последните три десетилетия. Сещам се, че като ходя в чужбина и като разберат, че съм българин, моите събеседници не пропускат да напомнят, че у нас сме си клатели главите за „да“ и „не“ обратно на останалия свят. Един вид някои работи са ни наопаки. Защо ли пък точно за това се сетих?
До 1990 година българското ляво беше едновременно и дясно, защото старото дясно след 1944 г. беше изхвърлено на бунището на историята, а после се беше оказало, че някой все пак трябва да върши и неговата работа, та лявото по съвместителство беше станало и дясно. Нека обясним. При режим с обществена собственост върху средствата за производство (социализъм, държавен капитализъм или както и да се нарече) властта има силата и функциите и на капитала. Който я държи, той е и капиталистът, дори и внимателно да отбягва тази дума. (Официално червените супремасисти от тази категория се наричаха правоимащи или номенклатура.) Постепенно се разбра, че така работата не върви добре и след съответни процедури (пленум на 10 ноември 1989, митинги, СДС, кръгла маса, избори) стана преподреждане на шахматната дъска с отделно „ляво“ и отделно „дясно“. Отделени, ама не съвсем.
Каквото беше останало от старото дясно, беше извадено от бунището на историята, изтупано от праха и беше вкарано в политически оборот като ново дясно, но то беше твърде анемично и се наложи да му се долее кръв. И се доля – от ляво. В новата десница се вля бивш пролетариат, който очакваше новата идеология да го направи богат, ако може веднага. Не се получи точно така, защото повечето капитали останаха при т.нар. ляво и понеже те вече не бяха обществени, а негови, то започна да се държи като дясно, макар че продължи да се нарича ляво и да се преструва на ляво. На конгресите му изпод карирани каскетчета се подсмихваха нови индустриалци, приватизатори, че и тук-там по някой реститут.
Всичко това стана в името на демокрацията – новата вълшебна дума, от която се очакваше да отключи изворите на всенародното щастие.
Получи се като във вица за психиатриите. Как се разбирало в лудницата кой е лекар и кой пациент? Зависи кой пръв ще облече бялата престилка. Така и с плаща на демокрацията се наметнаха хора, дето не бяха точно демократи, ама така се нарекоха. Освен това с времето се понаучиха с израз на мъдра умора да казват за себе си: „Аз съм десен човек“. Най-десни бяха тези, които най-силно бяха викали на първомайските манифестации. То обикновено е така, неофитите са най-яростни защитници на новата си вяра.
Докато част от старото ляво се пренастройваше на десните релси, новото дясно разиграваше на площадите инфантилната сценка „Кой не скача, е червен“, която като стилистика и ентусиазъм повече би подхождала на лявото. Все пак човек може да не е червен и без да скача. И точно скачането не е белег за политическа идентичност, освен ако човек не скача, за да забрави, че е бил червен.
През 2002 година бях в Йерусалим с други български журналисти. Възрастна еврейка ни развеждаше из града и докато отивахме към Стената на плача възкликна: „И защо Христос изгони търговците от храма като храмът е място за общуване, място за търговия?“. Защо го разказвам? Защото, докато десните скачаха, левицата беше станала „място за общуване, място за търговия“.
Новите демократи, понеже бяха с левичарски манталитет (ашладисани на комсомолска пръчка), пък и нямаха ясни идеологически ориентири, имаха нужда от враг, който да им стегне редиците. И бързо го намериха. (Май им го подхвърлиха от ляво.) Врагът беше комунизмът. Особеност на българския антикомунизъм е, че той се разви и избуя, когато вече почти нямаше комунисти. Те бяха станали социалисти и опипваха социалдемокрацията като опция. Поради което ентусиазмът на антикомунистите напомняше за стих от Книгата на Йов: „Не мачкаш ли Ти откъснат лист и не гониш ли суха слама?“ (Йов 13:25).
Комунисти е имало през 20-те, 30-те и 40-те години, но след това чрез сложна вътрешнопартийна селекция и поради вътрешновидови изменения комунистите постепенно бяха станали просто партийци. И през 90-те не беше проблем много от тях да прегърнат нова партия с нова идеология, ако им даде това, което старата не е успяла. Последните расови представители на вида бяха хора като Валери Петров и Христо Ганев. Пред този вид комунисти, по сполучливия израз на Джоузеф Пиърс, партийците изпитваха тихия ужас на епископа, който току-що е дочул, че в епархията му се е появил светец. Идейната близост между комунисти и партийци е точно колкото между първите християни и инквизиторите от Ордена на доминиканците по времето на папа Инокентий III.
Антикомунизмът стана символ верую на десницата, но някой беше пропуснал да обясни, че антикомунизмът не е по условие демократичен. Има и антикомунистически диктатури. Така българската демокрация беше зачената при дефицит на демократи, а водеща идеология беше конформизмът. Лявото беше ту ляво, ту дясно, както и дясното – ту дясното, ту ляво. По едно време дясното даже тръгна на война с църквата, което по принцип не е присъщо на десницата. Та се наложи левицата да я брани.
Сега стана ли ясно кое е ляво и кое дясно в България? Спокойно, и на тия дето го направиха, не им беше съвсем ясно какво правят. Даже никак.
Впрочем в тази сфера терминологията понякога заблуждава. Либертарианството например е крайно дясно течение, макар че коренът на думата внушава обратното, както и националсоциализмът е десен, но със силно изразена лява компонента.
У нас десните се оказаха по-скоро либерали, а левите – консерватори. Между другото понятия като консерватор и консервативен почти отсъстваха от политическия разговор. Едва от лятото на 2020 г. партия КОД се опитва да забие колчетата на консерватизма в България. Вярно, че в началото на 90-те покрай многото екзотични формации имаше и една Консервативна екологична партия в състава на СДС, но звездата й бързо угасна, защото да събереш консерватори и зелени наистина е екзотика.
Така в условия на тежък политически астигматизъм премина животът на едно поколение. Моето. Тридесетгодишният период, наречен демократичен преход, приличаше на шахматна партия, в която една и съща ръка играе с белите и с черните фигури.
Дясното, понеже беше съставено от разнородни социални слоеве и интереси, започна лесно да се цепи на отделни десници, като всяка от тях претендираше да е по-дясна от другите. Нароиха се двайсетина партии (тук няма да ги изброяваме), все десни. Дясното беше станало модерно, а лявото минаваше за ретроградно. В левицата центробежните сили бяха по-слаби, но и оттам ту се отделяха, ту се прибираха при кораба майка разни социалдемократи, леви земеделци, леви еколози, комунисти и други кариеристи.
После дойде царят, за да разруши двуполюсния модел, както обясняваха някои социолози, но се оказа, че не само или не точно за това е дошъл. Май левите го доведоха, понеже освен леви бяха и десни и вече нямаха идеологически проблем с Негово Величество. Както се шегуваше един приятел, комунистите върнаха царя, за да не връщат отечеството. Царят успя да маргинализира старата десница и тя постепенно се разпадна. Появиха се понятия като автентична десница или градска десница. Щом има градска, трябва да има и селска. Ролята се падна на ГЕРБ, макар че те самите не се наричат така, но манталитетно и френологично се вписват добре.
Любимата политическа поза на градската десница е горда самота сред трепетен страх от изпадане в идеен плен у противника. Точно като левите сектанти в БКП от края на 20-те и 30-те години. Перифразирайки популярно настолно заглавие на някогашната левица, бихме казали, че десничарството се оказа детската болест на българската демокрация.
Идеологическите мъглявини предразполагаха към интензивно политическо номадство, много политици смениха по няколко партии, но по-интересни бяха дервишките танци. Типичен пример е политикът Николай Бареков, ако може така да се нарече. Първо беше никакъв, после стана някакъв, после щеше да обединява дясното, но по едно време (изглежда беше изпаднал в транс) каза, че е ляв, после пак стана десен и накрая пак стана никакъв, какъвто всъщност винаги си е бил.
Резултат от всичко това през изминалите тридесет години беше липсата на нормален политически разговор. Тридесет години в мъгла – кое е ляво и кое дясно, кога това има значение и кога няма. Например, когато прокуратурата демонстративно е станала част от криминалния ъндърграунд, какво е ляво и какво дясно няма значение.
За обикновения избирател най-важният въпрос през тези години беше кой краде повече – левите или десните. Имаше постоянно раздвоение и точно това поддържаше електоралната активност.
„Ляво“ и „дясно“ са технически термини за политическа идентификация, но в провинциална държава като България това няма особено значение, защото, също както на село няма значение дали си ляв или десен, щом всички те познават и отдавна са разбрали какъв си.
За разлика от комунизма, който според Ленин можел да победи и в една отделно взета страна, простотията, глупостта и криминалността може да дойдат и от ляво и от дясно. Злото, както и доброто, може да дойде отвсякъде. И това е всичко, което едно дете трябва да знае за „лявото“ и „дясното“.
