Статията на Стойко Тонев е писана през март 1989 г. за тогавашния в-к “Култура, но не е публикувана досега
Не е ли вече време да престанем да делим великите си мъртъвци на „свои „ и „чужди“, да разпъваме на кръст епохи от българската история, да разполовяваме монолитни житейски съдби на „ранни“ и „късни“ периоди, да търсим метаморфози там, където има първо фанатична последователност?!
Това не са въпроси само „по принцип“. Те имат своя конкретен повод: Стефан Стамболов и неговия кръст. Няколко думи първо за житейския.
Кой, какъв и чий е Стефан Стамболов?
Не, читателю, тук няма да намериш поредната „идейна ексхумация“ на Стамболов. Нито опит за морална реабилитация на едно старо време. (Всъщност, то времето, особено „националното време“ никога не е старо. ) И ако все пак решиш, че съм „залитнал“ в такава посока, отдай го на стремежа до едната крайност да се постави другата, за да се види „средата“; на опита до тезата да се постави антитезата, за да се роди синтеза; или пък, ако искаш, на стремежа до миналото да се постави настоящето, за да се види бъдещето.
Няма да обяснявам и това кой е Стамболов. Не, че не искам – не мога. Но мога да се питам. Мога да питам. Кой сложи кръст върху гроба на Стамболов? Кой го махна (или заповяда да го махнат)? Защо?
Знам, има хора, които смятат, че Стамболов е „само велик“ – велик патриот, велик революционер, велик политик и държавник. Навярно някой от тях е сложил кръста на гроба му. Но кой сложи кръст на кръста? Кому „бодна“ очите? Може би не е съгласувано? Може би не е „поета отговорност“? Не знам … Само питам.
Кой и защо?
Може би заради „русофобството? (То ни е стара и нова болка.) То е дълга тема. Но може да се припомни. Нима Маркс и Енгелс, а след тях и Ленин не определяха руския царизъм като „авангард на европейската реакция“? Нима Димитър Благоев и българските социалисти не следваха този път на отричане на официалната царска политика чак до Великата октомврийска социалистическа революция? Нима към тази битка не се включиха „постскриптум“ и Георги Димитров и Васил Коларов? И нима самият Стамболов не беше тръгнал в русофобството си от същите извори – от прогресивната руска интелигенция, от раждащата се руска социалистическа мисъл и практика? Вярно, днес ние можем да „коригираме“ позицията на Маркс, Енгелс и Ленин. Можем да разграничим субективния завоевателен стремеж от обективно прогресивната роля. И можем да докажем, че Стамболов е исторически неправ. Но две неща не бива да забравяме. Първо, не бива да забравяме, че по същото време и по същия начин са „грешили“ и най-светли умове на човечеството. И да се запитаме: можем ли да виним съвременниците на едно събитие, че не са го схванали в измерения, които ще се родят или ще бъдат измислени по-късно? Съвременниците са виждали и са могли да се издигнат само до „субективния стремеж“. И, второ, не бива да забравяме, че оценката, която Маркс, Енгелс, Ленин, Димитров, Коларов и т. н. даваха на руския царизъм, беше „снета“ по времето на Сталин. А днес вече знаем как се е правила, тълкувала и писала историята през този период.
Може би все още не можем да простим на Стамболов диктаторския режим, терорът – първият (но не и последен) в новата българска история? Тази тема е по-трудна. Наистина, нищо не оправдава един диктатор или една диктатура. Тук няма място за давност: историческа или морална.
Но за въпроси има място. И така: може ли един човек да носи отговорност за съдбата на една нация? Да, но само в един случай: когато тази нация е поверила изцяло съдбата си в ръцете на един човек. Друг случай няма! Затова, когато търсим истината за Стамболов, трябва да я търсим в истината за неговото време, т. е. – за тогавашното време на нацията. И не бива да забравяме и това, че никой не може да „похити“ една нация, освен ако тя няма нищо против да бъде похитена. Минутата на такава слабост, пише Маркс, не се прощава – не на похитителя, а на жертвата. Би ли могъл Стамболов да стане диктатор и да властва цели осем години над една политически активна нация? Не, разбира се! Но, явно, тази нация я е „нямало“ или не е била такава. Стамболов лесно се справя с онази част от политически активната интелигенция, която е против неговия режим. В момент, обаче, в който протестът се разшири, масовизира, диктаторът пада, защото диктатурата е диаметрално противоположна на политически активната нация.
Може би не прощаваме на Стамболов това, че стана диктатор с миналото на революционер и апостол, че тиранизираше народа, от чиито недра е излязъл? Но дали преходът от революция към диктатура, а в личностен план от революционер към диктатор е „измислен“ от Стамболов? Не! Свидетелствата на този преход можем да открием в историята на всяка буржоазна революция. Защото революционерът винаги е най-близо до диктатора, и обективно, и субективно. Когато един бивш революционер става диктатор, то това бележи не толкова личната драма, колкото обществената: драмата на времето, която прераства в драма на личността, а не обратното. „Типът“ революционер се ражда в условия, на които демокрацията е противопоказна. Революцията рядко си играе на демокрация – при това винаги неуспешно. И като революция, и като демокрация.
Може би не можем да му простим гоненията на социалистите? Тази тема пък е малко по-деликатна. И все пак, има какво да се възрази. Кого преследваше Стамболов и за какво? Социализма, или отделни (повечето, всички – това не променя същността) социалисти? По същото време в Германия, дори в съседна балканска Сърбия са въведени закони против социализма. А Стамболов, пращайки „много здраве“ на Никола Габровски, ще заповяда да му съобщят: нека проповядва социализъм, нека учи младежта, това е в реда на нещата, но да не е посмял да се бърка в политиката. Т. е., Стамболов преследва социалистите не като „социални“, а като „политически“ противници, като опозиция на неговия режим, а не като алтернатива на буржоазния строй в България. И освен това, не преследва ли Стамболов повече „широките“, отколкото „тесните“ социалисти? И не би ли могло да се обясни това с разликата в целите, които едните и другите си поставят?
„Грешката“ с Фердинанд? … Казват, че още когато видял Фердинанд за първи път, Стамболов обобщил: „Майка й на тая България!“ Казват, също така, че когато получил телеграмата със съгласието на Фердинанд да приеме българската корона, Стамболов прегърнал д-р Константин Стоилов и двамата затанцували като гимназистки край телеграфния апарат в Търново. И накрая, казват, че последните думи на диктатора били за това, че българският народ може да му прости всички грехове, освен този, че е довел Фердинанд на престола. Последното свидетелство носи белега на по-сетнешната национална трагедия на България. И всички данни, на създадено късно „пророчество“. Нищо, че е влязло във всички учебници по история. През 1887 г. никой в България не е знаел и не е допускал какво съдбата, в лицето на бурбонската издънка ще поднесе на родината в тринадесетата и осемнадесетата година на следващия век. А не бива да се забравя, че единственият „конкурент“ за българския престол, е бил руският княз Мингрели, който бил предал (или продал – има ли значение) родината си на царя. Даже русофилите потреперват от обидата на тази кандидатура. А княз е трябвало да има! Според тогавашните политици на България – като гаранция за политическата независимост на страната. И избор е нямало! Затова Стамболов пише на българската депутация да намери княз: от дърво, от кал, но да намери! И се е радвал на съгласието на Фердинанд да приеме трънения венец на новите български князе.
Бих могъл да продължа да питам: и за сближаването с Турция (търсено от бившия национал-революционер), и за промяната на конституцията, и за австрофилството и т. н. Но си мисля, има ли смисъл? Това са въпроси, които искат непредубеден поглед, искат предварителна нагласа за отговор, а тя, изглежда, отсъства…
Ще си позволя да предупредя: той не може да се отмине, сякаш никога не го е имало. Той не може да се отрече, сякаш нищо не е дал на България. Той не може да се забрави, само защото няма паметен знак на гроба му! Не! Той чака нас, „безпристрастното потомство“ да решим!
И ние трябва да решим! Защото, нали някой беше казал, че нацията се състои повече от покойници, отколкото от живи хора. Защото мъртвите на един народ са неговата история. Дали върху светла или върху мрачна страница от историята са писали – това е друг въпрос. По-важното е, че са писали. И ние не можем, нямаме право да трием. Нито да пречупваме книгата на историята така, че да се отваря само на онези светли страници, които искаме да се знаят (от нас и от другите), които искаме да се помнят (днес и завинаги). Не! Защото няма връх без пропаст, светлина без сянка, патриотизъм без предателство, геройство без страх, добро без зло, настояще без минало…
И накрая две думи за мраморния кръст. Пак под формата на въпрос, пък, ако щете, и под формата на отговор. С какво тези, които свалиха кръста от гроба на Стамболов, се различават от онези, които преди стотина години взривиха гроба му с динамит? Липсата на паметник ще бъде знак не за неговото величие или падение, а за нашата нищета, за нашата научна неспособност да го „решим“ и за нашите идеологически задръжки да го „разрешим“. Но, за него се говори вече сто години – ще продължи да се говори значи! И ако ние мълчим, то явно нямаме какво, не можем да кажем нищо. И в патоса на отрицанието губим почти десетилетие от националната си история.
Защо крием диктатора? Като срам от хората или срам от себе си? И какво точно крием: истината за него, или истината за нас? Най-вероятното и едното, и другото, защото те са неотделими.
Казват, че за един човек може да се съди по приятелите му. Но, по-вярно е, че може да се съди и по враговете. Невзрачният, нищожният няма врагове. Той никого не заплашва и никой „не си прави труда“ да го мрази. Мразят се само големите, силните. Нищожните и дребните се презират. В този смисъл враждата, омразата може да бъде мерило не само за падение, но и за величие.
05. 03. 1989 г.
