Публикуваме тази статия на Тони Филипов, д-р, с много тъга за пропилените години, в които можехме да осмисляме миналото си.
На днешния ден (12 януари) през 1951 г. влиза в сила Конвенцията на ООН за преследване и наказване на престъплението „геноцид”. Можем, дето се вика, да посрещнем 61-та годишнина на конвенцията с „чувство за изпълнен дълг”. Вчера депутатите от българския парламент отхвърлиха предложението да се признае за геноцид избиването на милиони арменци в Османската империя през 1915-1922 г. Франция, Холандия, Швеция, Белгия, и други прогресивни държави вече го признаха. Да не забравим Германия, за в случай че някой се присети да опонира с компактни маси от граждани от турски произход… А също и Гърция, ако пък се извади картата на добросъседството. От името на ДПС Лютви Местан заклейми самата идея да се признае геноцида: „Парламентът е законодателен орган, който не може да присвоява територията на храма на науката. Парламентът не е орган, който да раздава исторически истини като последна инстанция…“
Същевременно парламентът прие декларация на Синята коалиция за осъждане на насилствената асимилация на българските мюсюлмани по време на тоталитарния режим. „Обявяваме прогонването на над 360 000 български граждани от турски произход през 1989 г. за форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим“, се заявява в декларацията.
Браво, за декларацията срещу покръстването браво! Трябва да осъдим тоталитаризма. Но дали това е достатъчно? Дали това ни измива срама като нация? „Единствената ваксина, осигуряваща имунитет срещу възможната поява на нов тоталитаризъм, остава чувството за лична отговорност за всяка дума и действие”, казва един автор, с който по-долу ще ви запозная. Да чувствате личната отговорност в думите на вносителите? Айде, Мартин Еваджелиста да го оставим настрана, той по това време още е пишкал на ламарина да му тропка… Но Иван Костов е бил вече преподавател във ВУЗ по време на покръстването, малко или повече, част от самата тоталитарна машина. Всички ние подло си мълчахме, когато турците разпродаваха на безценица имотите си и заминаваха… А не малко потриваха доволно ръце: „Да се махат!”
Колкото до второто, отхвърлянето на арменския геноцид, то явно за герберите е мотивирано с „високите” политически съображения на премиера Борисов спрямо Турция. А поведението на депесарите няма как другояче да определим, освен като пета колона на турската държава и нейната политика. Да, за съжаление няма друго обяснение.
В „Преодоляването на тоталитаризма като проблем…” Сергей Аверинцев, завършил живота си като професор в университета във Виена, пише: „Явно не всяка култура приема самата представа, според която нацията има нужда да размишлява върху колективната си отговорност за греховете и престъпленията на собственото си минало и да изповядва пред целия свят тези грехове и престъпления. В известната класификация, водеща началото си от Рут Бенедикт, всичко това се обозначава като култура на съвестта.”
Наистина явно не всяка култура го приема. Културата на турците, в това число и на лидерите на българските турци (с направената по-горе уговорка), явно не го приема.
„Цивилизациите на Изтока, продължава Аверинцев, традиционно се определят като култура на срама: там човек трябва “да пази лицето си” и тъкмо поради това за него е по-добре да не разкрива неприятните си тайни… Бъдещето на европейската традиция на свободата е свързано с културата на съвестта. Културата на съвестта е особен феномен… Аз не мога да си представя китайски Солженицин… И до днес не ми се е случвало да чуя за някакъв опит за размисъл относно известното изтребване на арменци, на който и да е турски романист или есеист, дори опозиционен. А самият факт, че Солженицин притежава стигащо до болезненост национално чувство, само засилва контраста…”
Разбрахте ли г-н Лютви? Бъдещето на европейската традиция на свободата…” И ако искате да сте част от нея, а не от „културата” на срама, трябва да признаете арменския геноцид. А не да говорите врели-некипели за териториите на храма на науката…
Не казвам, че ние сме стигнали далеч по пътя към културата на съвестта. Това „…извършено от тоталитарния режим” показва, че сме стигнали до някаква „култура на полусъвестта”, или пък „полукултура на съвестта”, не знам как е по-правилно. Но поне се опитваме. Но не би ли трябвало в това ни усилие да се включат и лидерите на ДПС, една немалка част от които са били агенти на ДС? Всъщност, чули ли сте някой от турските лидери да се извини на своите избиратели за това, че, по едни или други причини, е сътрудничил на тоталитарната държава? Аз не съм.
Та, г-н Лютви, доста има да вървим и ние, но още повече вие, по пътя към бъдещето на европейската традиция на свободата. Ще ми се да вярвам, че това е предпочитаният и от вас път, че сте се отърсили от внушенията на „ранния” Ахмед Доган, че пътят на България към Европа минава през Босфора.
P.S. Докато пиша гледам Бойко да разправя как наредил на Цветанов да купи няколко телешки пържолки за наградата на кучето, намерило трупа на изчезналото момиче от Перник. (Трупа намерили, не момичето!!!) А на родителите на жертвата препоръчва, да се извинели на Цветанов… И се подхилква, гаче е казал най-смешното нещо на света. То е смешно, де, в абсурдността си…
Г-н Борисов, срам ме е от вас! И от нас…
Как стигнахме до тук? Много е лесно да кажем, че простият народ си го избра, той си го харесва такъв, какъвто е, но няма да е вярно. В светлината на „културата на съвестта” трябва да осмислим и своята вина. „Демократът, казва Аверинцев, не може да си позволи да се ограничава с израза на презрение и негодувание срещу човека от масата, когато той се вслушва в най-одиозните глашатаи на антилиберализма, дава им своя глас по време на избори и др. Всеки път сме длъжни да си задаваме въпроса: с какво сме ги довели дотам, че те гласуват за когото и да е, колкото да ни съобщят, ползвайки демократичното си право, до каква степен са недоволни те от нас?”
С какво? С толкова много неща…
Статията е написана през януари 2012 г.
