Споделяме непубликуван текст от 1987/1988 година. Написан е от млад преподавател по социология на политиката в Софийския университет. Години преди да стане толкова популярен като Тони Филипов, д-р. Но остава болезнено актуален, защото възможностите на бъдещето не могат да бъдат оценени без да осмислим последиците от миналото.
Роден съм в едно село в Тракия. Там мина детството и юношеството ми. И още не мога да свикна със София. Всеки почивен ден прекарвам на село. Затова мисля, че познавам българското село, познавам неговата трагедия от последния четвърт век. Иска ми се да ви кажа няколко думи за него.
Животът ми досега премина в наблюдение на безсмислици, дори престъпления, извършвани от тази власт с българското село.
Наблюдавах как макът от година на година превзема житото – сега житните ниви са по-червени от партийния билет на министър-председателя.
Наблюдавах как троскот обхваща с жестоките си пипала зеленчуковите градини, как се ширват щирът и лободата, как солукът задушава царевицата.
Наблюдавах как земята се попуква от жажда и как само небето я съжаляваше.
Как огромни трактори мачкаха с танковите си вериги земята, как огромни плугове заравяха дълбоко плодородния чернозем и изваждаха отгоре пясъци.
Наблюдавах как традиционни български култури бързо отстъпват пред невежеството и незаинтересоваността на новите властници, за да стигне дотам нещастният български народ, че да няма на трапезата си боб, чесън, картофи.
Виждах как земята, преди да е отдъхнала от една родитба, отново безмилостно се пори с огромните плугове, за да достигнем рекорди от декар първа реколта, втора реколта, трета реколта…
Наблюдавах как самолети и трактори пръскаха свръхнормативни количества торове и отрови.
Виждах как полето опустява, как под жаркото слънце остават само прегърбени бабички. Как автобусите за града се препълват, как никнат заводи в най-плодородните места на моя роден край. Казваха, че това е бъдещето.
Наблюдавах, още много неща наблюдавах. И сравнявах с дворния декар на дядо ми. Сравнявах трактора с неговото малко магаренце, трудностите на торенето с оборски тор и лекотата, с която се хвърля изкуственият. Чудех се защо дядо ми не пръска срещу плевели, а предпочита стрък по стрък да ги изтръгва. Чудех се и недоумявах защо въпреки всичко неговият декар раждаше 5-10 пъти повече от кооперативния. Тогава не можех да разбера.
Сега мисля, че разбирам. Разбирам, че всичко на този свят си има естество: естеството на нещата. Че природното естество на всички неща е балансът в природата, природното равновесие.
Точно това почти половин век се пропускаше. Една партия, въоръжена с една абсурдна идеология, си въобразяваше, че ще покори природата, че ще я накара да ражда тогава, когато тя иска, и толкова, колкото тя иска. Като във вица за габровеца, дето прекарал осветление в кокошарника, за да снасят кокошките и нощем.
Не, това беше един абсурд!
Видях една статистика, едно сравнение на селскостопанското производство в България отпреди 100 години и сега. Какво се оказва? Намалели са масово кравите, овцете, козите, биволите са на изчезване. Увеличили са се само свинете.
Да, наистина свинщината нарасна неимоверно.
Но кой е виновен за това?
Преди две-три години провеждахме едно изследване в Странджа-Сакар. Спомняте си навярно тази щура идея за Републиката на младостта. Колко ли милиона погреба тази управленска простотия? Според Постановление на Министерския съвет през 1995 г. в района на Странджа-Сакар трябваше да се достигне количество овце
50 000. А можете ли да познаете колко са били те преди Девети? Над 700 000. Имали сме само там 700 000. Значи са намалели поне 20 пъти.
В учебниците по история ни учеха как в Англия преди около четири века „овцете изяли хората“. Властта на БКП доказа, че и обратният процес е възможен. Сега овцете и хората са наравно.
Пиша всичко това, защото смятам, не, убеден съм, че нашият икономически изход е на първо място селското стопанство. Но за да се постигне това, е необходимо собственост върху земята. Собственост, а не владеене, не аренда, не наемане за 50 години.
Дядо ми казва, че земята е като жена – тя иска ласка. Земята е като дете – то чака да го помилваш. Земята е като майка, на която трябва да си благодарен, че те е родила и отгледала. Земята иска да я обичаш като своя. Защото човек обича не майката изобщо, а своята майка.
През 1924 г. известният чешки писател Карел Чапек обяснява защо не е станал и защо няма да стане комунист: „Защото комунистите искат да няма богати. А истината е другаде – да няма бедни“.
Земята трябва да се върне на законните ѝ собственици! Но комунистите се страхуват някой да не забогатее. Какво страшно има в това – българското село, българският селянин да забогатее? Ако забогатее селото, забогатява и градът. Докога в тази плодородна България ще ядем зеленчуци на антикварни цени? Знаете ли, че Холандия, тази северна и студена страна, ни бие по всички показатели на ефективността на селското стопанство? Защо? Ние неграмотни ли сме? Преди стотина години България се е славила със своите градинари, те разнасяли българския опит по цяла Европа. Толкова много българи са работили по Европа, че когато четниците на Ботев се качват на „Радецки“, преоблечени като градинари, това не учудва и не усъмнява никого. А защо сега внасяме боб от Канада, чесън от Испания, картофи от Полша. (Идеология от Съветския съюз.)
Някога, когато Бог събрал народите, за да им раздаде земя, българите закъснели. Бог им казал: „Раздадох всичко. Но за да има и вие къде да живеете, ще ви дам едно мъничко кътче от Рая. То ще ви е достатъчно. Пазете го“.
Затова земята ни е малка, но богата. Истинско кътче от Рая! Само че не го опазихме.
След Девети, в онези смутни времена, дядо ми взел сватбените пендари на баба ми в едната ръка, а в другата шепа пръст и казал: „Всичко на този свят е преходно, и златото също. Само пръстта, само земята е вечна“. И дал пендарите за една малка нивичка. Само две-три години след това започнало „доброволното“ коопериране. Пендарите на баба ми станали кооперативна собственост. И до края на живота си тя не можа да прости на дядо тази грешка.
Но аз си мисля, че дядо ми е бил прав. Наистина земята е най-непреходната ценност. Трябваше да мине време, много дълго време, за да разберем мъдростите, до които народът ни е стигал през вековете. А колко ли ще ни е нужно, за да поправим нанесените щети?
