Концепцията за драматичния триъгълник на Карпман, която и друг път съм ползвала като инструмент за анализ на вътрешно-политическата ситуация, може да ни помогне да разберем малко повече това, което се случва преди поредните парламентарни избори в България. Нека припомня, че трите позиции на този триъгълник – жертва, агресор, спасител – представляват три несъзнавани роли, които са равнозначни по сила в психологически план, взаимно се допълват и захранват. Понякога са взаимнозаменяеми. Те са част от психичната ни структура, част от несъзнаваните защитни механизми, през които се справяме с вътрешните си конфликти.
-Когато влизаме в ролята на жертва изпитваме страх, безсилие, гняв, вина… Чувстваме се обвинени и заплашени от друг. За да се защитим, за да си върнем контрола, легитимираме своето безсилие, не приемаме отговорността за случващото се. Жертвата има нужда от насилник, който да легитимира безсилието, и от спасител, който да бъде свидетел на това безсилие.
-В ролята на агресор също се усещаме тревожни, заплашени, гневни, без контрол. За да се справим, за да си върнем контрола, обвиняваме друг. Друг е виновен, имаме право да го критикуваме, притискаме, очерняме. Ние сме легитимните. Насилникът има нужда от жертва, за да чувства власт. Има нужда от спасител, с когото се конкурира и доказва силата си.
-В ролята на спасител изпитваме тревожност, безсилие, провал, вина. Защитаваме се, връщаме си контрола като влизаме в битка и спасяваме друг. Друг е безсилен, ние не сме, ние го спасяваме, ние сме добрите, ние раздаваме справедливост. Спасителят има нужда и от жертвата и от насилника, за да се чувства добре, да бъде полезен, да се гордее със себе си.
В хода на взаимодействието жертвата може да се превърне в спасител, но и в агресор, спасителят да се окаже агресор или жертва, агресорът да се превърне в жертва, или да претендира за спасител…
Тези три позиции се проявяват като социални роли в процеси и поведения на насилие на всякакви нива: насилие над деца, домашно насилие, насилие и престъпност, насилие по време на война. Там, където има реални различия във властта, различен семеен, социален или междудържавен статут. Българските граждани, българските избиратели, които искат да живеят при демокрация и законност, години наред живеят в социална и политическа среда на реално насилие: кражби, корупция, схеми, организирана престъпност, завладяна прокуратура, завладяна държава като цяло… Това ги превръща в заложници, в реални жертви на политическата система. От реалността идват сериозни, понякога драстични заплахи: ще оцелееш ли ако не участваш в схемите на разпределение на пари, ще ти изземат ли бизнеса, ще наранят ли или отвлекат близките ти, ще бъдеш ли наказан, ще можеш ли да живееш с достойнство… Съдия Владислава Цариградска знае това. И много други като нея, които се борят със статуквото.
Много често, обаче, тези три позиции са част от защитните ни механизми на едно по-субтилно ниво. Оцветяват психичното ни функциониране, начина, по който участваме в конфликти, включително социални и политически. Защото участниците в политическия процес (избиратели, политици, анализатори, експерти, коментатори, журналисти и т.н.) могат да се идентифицират с тези позиции, да влизат в тях, да ги подхранват, да си ги прехвърлят, да се завъртат в порочния им кръг…
-За да се справим като реални жертви на българската политическа система, като български десни, либерални избиратели (за разлика от десните, консервативни избиратели) сега, непосредствено преди изборите, често влизаме в защитната несъзнавана роля на жертва така, както я описвах по-горе. Безсилието е толкова силно, че води до отчаяние и загуба на смисъл, до силна тревожност, до конкретни страхове… Изживява се болезнено. Влизането в ролята на жертва донякъде облекчава това усещане, легитимира безсилието: „нищо не може да се направи”, „те винаги ще са по-силни”, „каквото и да направя, нищо няма да се промени”, „отвращавам се”, „нямам сили вече да слушам, да чета сайтове”, „никога нищо няма да се промени”…
-За да не потънем в тази роля на жертва (защото тя е също толкова болезнена, колкото преживяването да си жертва в реалността) често се прехвърляме в ролята на спасител. Изпитвайки безсилие, като десни избиратели се хвърляме в битки за спасяване на ситуацията, най-вече словесни. В анализиране, търсене на аргументи и т.н. Тъй като години наред дясно говорене не промениха почти нищо в политическата система на България и във властта на Борисов и Пеевски, прехвърляме гнева и критиките си към политически субекти като ПП-ДБ, за които сме гласували. През последната година, те предприеха конкретни политически дейности. Направиха опити за промяна в реалността. Винаги могат да бъдат укорявани по много линии, защото който не работи, той не греши. Познати са ни коментари като: „нашите хора нищо не направиха”, „те трябваше да направят (най-различни, често противоположни действия)”, „те трябваше да знаят, да могат…”, „като са обещали, те трябваше да изпълнят…”, „те трябваше да направят всички промени тук, сега, веднага…”, „те не трябваше да отстъпват от принципите си”, „не трябваше да предават идеалите ни…” и т.н. и т. н.
-В ролята на спасители, обаче, също се чувстваме безсилни: говорим, критикуваме и отново нищо не можем да направим. Несъзнавано отново се връщаме психически към ролята на жертва: „подлъгаха ме…”, „много съм разочарован/а…”, „няма да гласувам…”, „ще емигрирам” и т.н.
-Или влизаме несъзнавано направо в ролята на агресори: „толкова са незрели, инфантилни, неопитни”, „същите са като другите”, „за нищо не стават”, „бяха на власт и нищо не направиха”, „няма да гласувам за тях” и т.н. Изливаме гнева си, държим се деструктивно…
Но всъщност и в трите роли изпитваме едно и също: безсилие, страх, гняв, вина, провал… Въртим се в тях, следвайки играта на защитните си механизми.
През последните години, завъртането в тези роли при десните избиратели се случи последователно на няколко пъти. В края на управлението на ГЕРБ (и неофициално на ДПС) те изпитваха непоносимо безсилие, невъзможност за справяне с организираното насилие на скритите властови центрове, изпитваха усещане, че са реална жертва на несправедливост. Появи се у много хора, десни (и не само) избиратели, гражданска енергия за промени, имаше протести, което беше опит за излизане от ролята на жертва. Имаше репресии, подслушване от службите, пребити протестиращи, гражданската енергия не доведе до бързи, конкретни ясни индикации и лостове за обществена промяна, което върна много хора отново в ролята на жертва. Все още в тази роля, при много хора се появи нуждата от спасител, даже президентът беше припознат като такъв в определен момент. Част от десните избиратели намериха в ПП-ДБ очаквания спасител. От позицията на жертви много хора проявиха силни идеализации към тези политически субекти, оформиха свръх очаквания към ПП-ДБ като към спасители. Тези идеализации доведоха до нереалистична оценка от страна на тези избиратели на възможностите за реална промяна, която ПП-ДБ бяха в състояние да осъществят. След падането на правителството на К.Петков, много хора се разочароваха и имаха нужда да се идентифицират с агресора, много хора обвиниха ПП-ДБ, че не са се задържали на власт. Трудностите, през които премина ПП-ДБ, за да направи правителство през 2023 год., доведоха до разочарование, до усещане за предателство, до гняв, агресивност, безсилие сред десните избиратели, т.е. отново до попадане в ролята на жертва. Част от тях, за да се справят с ролята на жертва, за да се справят със страховете и безсилието проектираха върху ПП-ДБ причините за страховете си, трансформираха приемането им като спасител във възприемането им като агресор. Когато идеализираме спасителя, после го мразим за това, че не ни е спасил от всички беди на света, демонизираме го, превръщаме го в агресор… По-лесно е да мразим доскорошния спасител, отколкото агресора. Спасителят е наш човек, с него е по-лесно да се захванем… Агресорът даже остава извън полезрението ни. Забравяме чия жертва сме били, чие насилие сме изтърпявали, забравяме управлението на ГЕРБ (и неофициално ДПС) и подмолните механизми на тяхната власт, които още действат. Захващаме се с досегашния спасител… И се превръщаме самите ние в спасител, но после и в агресор, опитваме се да спасяваме ситуацията често чрез силно деструктивни изказвания и липса на реални насоки за действие… А други реални политически субекти, които да застанат с политически действия зад желанието за промяна засега няма. Не е въпросът да разпознаем в някого поредния спасител.
Така, много десни избиратели потъват в този кръг и енергията има да действат по някакъв начин в реалността е изчерпана. Тук не говоря за много хора, които през последните месеци са мислили, писали, говорили, предоставяли информация, действали, за да променят нещата.
При различни експерти, анализатори, гости в студия, политолози, социолози, журналисти – хора, които искат да спазят професионалните стандарти и етични правила на професиите си, да си свършат работата, да направят професионални анализи, прогнози и т.н. за политическата ситуация в страната се случва нещо подобно. Тук не говоря за тези от тях, които имат очевидното поведение на корумпирани (нямат самостоятелно мислене, нямат оригинална аргументация, препредават опорни точки, не са конструктивни, не посочват изход, задоволяват се с очерняне и дискредитиране). Говоря за тези експерти, политолози, социолози, които коментират политическите събития, които искат да си свършат работата. Работата, за която са учили, инвестирали време, усилия и т.н., която осмисля живота им. Често (с някои изключения) те пишат, изказват се, следвайки представата, че България е нормална, демократична държава, където общоприетите правила важат. Но тя не е такава държава, общоприетите правила не важат. Държавата е завладяна и механизмите на водене на политика и на управление на са общоприетите. В тази ситуация познатите рецепти на работят. Със сигурност част от тези експерти също се чувстват жертви, изпитват безсилие, работата им е обезсмислена, не могат да допринесат с теоретични и концептуални хипотези, тъй като тяхната дейност, отново повтарям, има смисъл само в една нормална, незавладяна държава. Ситуация, която е трудно поносима, на която е трудно да се противопоставят… Но подменяйки реалността с пожелателна представа за политическата ситуация, те не спират насилието, агресията продължава да съществува, макар и неизразена, неназована.
И за мен, излагайки тези размисли, има риск да попадна в същия кръг: да се идентифицирам с различни участници в политическия процес като жертви, да се втурна да ги спасявам, да обвиня спасителите, че не се справят, да се превърна в агресор дори, да пренебрегна агресора в реалността. И за мен е по-лесно да критикувам участници в политическия процес, с които по-лесно мога да се идентифицирам, отколкото да дам решение за справяне с организираното насилие в нашата държава. Защото тези защитни процеси са дълбоки, често несъзнавани, трябват усилия, за да си дадем сметка за тях.
Политиците, които застават зад промените, които и ние, като избиратели, искаме да осъществим, нямат вълшебни пръчки, не могат да правят чудеса, не могат тук, сега, веднага, да решат всички политически проблеми, да променят политическата система, правосъдието, икономиката, да премахнат корупцията, схемите. Могат да го направят постепенно, с много усилия.
А ние можем да ги подкрепим, например, като гласуваме в неделя.
В крайна сметка без необходимия брой народни представители, заставащи реално зад демократическите ценности, няма да се случи промяна.
